Лоран имаше по-друг темперамент и като се поддаваше на страховете и желанията си, все пак се мъчеше да си обясни причините на решението си. За да си докаже, че този брак му е необходим и че ще бъде напълно щастлив, за да разпръсне смътните съмнения, които го обземаха, той се впусна в предишните си сметки. Баща му, селянинът от Жьофос, не умираше, а той си казваше, че дълго ще има да чака наследството. Опасяваше се дори, че ще му се изплъзне и може да отиде в джобовете на един от братовчедите му, едър здравеняк, който копаеше земята за най-голямо удоволствие на стария Лоран. А той щеше да си остане винаги беден, да живее без жена на тавана, да спи лошо и да се храни още по-лошо. Впрочем разчиташе най-вече на това да не работи цял живот. Започваше да се отегчава ужасно в кантората. Леките задължения, които имаше, му тежаха, защото беше мързелив. В резултат на тези разсъждения той винаги стигаше до извода, че е истинско щастие да не прави нищо. Тогава си спомняше, че беше удавил Камий, за да се ожени за Терез и след това да бездейства. Разбира се, желанието да притежава сам любовницата си беше една от най-силните подбуди на престъплението му, но мисълта за убийството може би беше предизвикана и от надеждата да вземе мястото на Камий, да се грижат за него по същия начин, да вкусва блаженство през целия си живот. Ако го беше тласкала единствено страстта, той не би извършил всичко това с толкова низост и предпазливост. Истината е, че чрез убийството се бе стремил да си осигури спокойствие и безделие за цял живот, трайно задоволяване на желанията си. Всички тези съзнателни и несъзнателни мисли сега отново се връщаха. Той си повтаряше, за да се окуражи, че вече е време да извлече очакваната полза от смъртта на Камий. И разстилаше пред себе си изгодите, блаженството от бъдещото си съществуване: ще напусне работа, ще живее в сладка леност, ще яде, ще пие и ще спи до насита; ще има непрекъснато под ръка пламенна жена, която ще възстанови равновесието на кръвта и нервите му; след това ще наследи четиридесет и няколко хиляди франка от госпожа Ракен, защото клетата старица с всеки изминал ден все повече се приближаваше до смъртта. Най-сетне ще си създаде щастливо животинско съществуване, ще забрави всичко. Откакто между него и Терез беше решен въпросът за брака, Лоран всеки ден си повтаряше тези неща. Той търсеше още изгоди и изпадаше във възторг, когато сметнеше, че е открил нов довод, подсказан му от егоизма, който го задължаваше да се ожени за вдовицата на удавника. Но колкото и да се залъгваше с надежди, колкото и да мечтаеше за бъдеще, изпълнено с леност и наслади, винаги го полазваха внезапни тръпки, от които замръзваше, и винаги изпитваше страх, който задушаваше радостта в гърлото му.
19
Тъй или иначе, подмолната работа на Терез и Лоран вече даваше известни резултати. Терез беше започнала да става мрачна и отчаяна, което след няколко дни обезпокои госпожа Ракен. Старата търговка пожела да узнае какво натъжава племенницата й. Тогава младата жена изигра необикновено изкусно своята роля на безутешна вдовица. Тя се оплака от скука, слабост, нервни кризи, но смътно, без да изяснява нищо. Когато леля й я притискаше с въпроси, отговаряше, че е добре, че няма представа какво я гнети, че плаче, без да знае защо. А непрекъснато се задушаваше, усмихваше се бледо, печално, потъваше в потискащо мълчание и безнадеждност. Госпожа Ракен сериозно се обезпокои за младата жена, така покосен, сякаш линееща от неизвестна болест. Тя имаше на света само племенницата си и всяка вечер молеше бог да й запази това дете, за да й затвори очите. В нейната старческа обич се примесваше малко егоизъм. Когато й мина през ума, че може да загуби Терез и да умре сама във влажния магазин на пасажа, тя се почувства уязвима и в последното слабо утешение, което все още й помагаше да живее. От този миг не изпускаше от поглед племенницата си, следеше с ужас посърналата млада жена, задавайки си въпроса как да я излекува от безмълвното й отчаяние.
Положението беше сериозно и тя счете за свой дълг да поиска мнението на своя стар приятел Мишо. Веднъж в четвъртък вечер го задържа в магазина и му разкри грижите си.
— Дявол да го вземе! — каза старецът с грубата откровеност, присъща на някогашната му професия. — Отдавна забелязвам, че Терез се цупи и отлично знам защо лицето й е жълто и натъжено.
— Знаете ли? — извика търговката. — Кажете ми бързо! Ако можехме да я излекуваме!
— О, лечението е съвсем просто — засмя се Мишо. — Вашата племенница се отегчава, защото е самотна вечер в стаята си почти от две години. Тя има нужда от мъж. Личи й по очите.
Грубата откровеност на бившия комисар порази болезнено госпожа Ракен. Те мислеше, че раната, която все още кървеше в нея след страшната злополука в Сент-Уен, е също тъй жива и жестока в сърцето на младата вдовица. Струваше й се, че след смъртта на сина й не би могъл да съществува друг мъж за племенницата й. И ето че Мишо се кикотеше и твърдеше, че Терез е болна, защото й трябвало мъж!