— Оженете я колкото се може по-скоро — каза той, като си отиваше, — ако не искате да я видите как повяхва напълно. Такъв е моят съвет, мила госпожо, и той е добър, повярвайте ми!
Госпожа Ракен не можа изведнъж да приеме мисълта, че синът й е вече забравен. Старият Мишо дори не произнесе името на Камий и започна да се шегува, като заговори за предполагаемата болест на Терез. Клетата майка разбра, че тя единствена пази дълбоко в сърцето си жив спомена за скъпото си дете. Тя се разплака, стори й се, че Камий за втори път умря. После, когато изтри сълзите си, уморена от съжаления, се замисли върху думите на Мишо, свикна с мисълта да си купи малко щастие с цената на един брак, срещу който сърцето й се бунтуваше, сякаш той щеше да убие още веднъж сина й. Обземаше я малодушие, когато се озовеше сама срещу мрачната, потисната Терез, сред леденото безмълвие на магазина. Тя не беше от тези сковани и сухи личности, които изпитват остра наслада да живеят във вечна безнадеждност; беше податлива на снизходителност, преданост, сърдечни излияния, имаше темперамент на добродушна, любезна и приветлива жена, който я подтикваше да проявява известна нежност. Откакто племенницата й престана да говори и седеше срещу нея бледа и изнемощяла, животът й стана непоносим, а магазинът й изглеждаше като гроб; тя би искала да е обградена с гореща привързаност, с живот, с ласки, с нежност и веселие, което би й помогнало да дочака спокойно смъртта. Тези несъзнателни желания я накараха да се примири с преженването на Терез; тя дори донякъде забрави сина си; в пустото съществуване, което водеше, настъпи нещо като пробуждане, появиха се нови подтици, нова дейност за ума й. Започна да търси мъж за племенницата си и това запълваше мислите й. Изборът на мъж за нея беше много важен въпрос. Бедната старица продължаваше да мисли повече за себе си, отколкото за Терез. Искаше да я омъжи тъй, че и самата тя да е щастлива, защото много се страхуваше новият съпруг на младата жена да не смути последните й старчески дни. Плашеше я мисълта да допусне чужд човек в ежедневието си и единствено тази мисъл я въздържаше, възпираше я да заговори открито с племенницата си за нов брак.
Докато Терез играеше с онова съвършено лицемерие, в което бе възпитана, комедията на скука и изнемога, Лоран изпълняваше ролята на чувствителен и услужлив приятел. Той проявяваше най-различни дребни грижи към двете жени, особено към госпожа Ракен, която обсипваше с любезно внимание. Полека-лека стана необходим в магазина; единствен той внасяше оживление в тази мрачна яма. Когато не се отбиеше вечер при тях, старата жена се въртеше, като че ли търси нещо наоколо си, изпадаше в лошо настроение, сякаш й липсва нещо, страхуваше се почти да остане насаме с отчаянието на Терез. Впрочем Лоран отсъстваше рядко вечер, само колкото да покаже властта си. Той идваше всеки ден в магазина след работа и оставаше там, докато затворят пасажа. Изпълняваше поръчките, подаваше на госпожа Ракен, която едва се придвижваше, дребните предмети, от които тя имаше нужда. После сядаше, разговаряше. Беше се приучил да говори като артист с тих, проникновен глас, с който галеше слуха и сърцето на добрата старица. Като приятел и нежен човек, чиято душа страда от страданията на другите, той сякаш особено се безпокоеше за здравето на Терез. Неведнъж дръпваше настрана госпожа Ракен и я караше да изпада в ужас, като сам се правеше на страшно изплашен от промените и пораженията, които, както казваше, забелязвал по лицето на младата жена.
— Скоро ще я загубим — шепнеше той със сълзи в гласа. — Няма защо да се самозалъгваме. Тя е тежко болна! Ах! Сбогом, наше клето щастие, приятни, спокойни вечери!
Госпожа Ракен го слушаше с тревога. В своята дързост Лоран стигаше дотам, че говореше за Камий.
— Сама виждате — казваше той, — смъртта на бедния ми приятел беше прекалено страшен удар за нея. Тя гасне от две години, от онзи злополучен ден, когато загуби Камий. Нищо не може да я утеши, нищо не може да я излекува. Трябва да се примирим!
Тези нагли лъжи изтръгваха горещи сълзи от очите на старата жена. Споменът за сина й я вълнуваше и заслепяваше. Винаги, когато споменаваха пред нея Камий, тя избухваше в ридания, забравяше се от мъка и беше готова да разцелува всеки, който споменеше името на горкото й дете. Лоран беше забелязал каква тревога и умиление предизвиква в нея това име. Той можеше, когато поиска, да я накара да плаче, да я довежда до такова вълнение, което я лишаваше от ясна преценка на нещата, и злоупотребяваше с тази своя власт, за да я държи винаги превита и скръбна в ръцете си. Всяка вечер, въпреки че цял трепереше и се бунтуваше вътрешно, той повеждаше разговор за редките качества, за нежното сърце и ума на Камий. Превъзнасяше своята жертва нагло и изкусно. От време на време, когато срещнеше очите на Терез, странно втренчени в неговите, потръпваше и накрая сам започваше да вярва на думите си. Тогава замлъкваше, обзет внезапно от бясна ревност, страхуваше се вдовицата да не обикне човека, който той беше хвърлил във водата и когото сега хвалеше с убеждението на халюциниращ. Обляна в сълзи по време на тези разговори, госпожа Ракен не виждаше нищо около себе си. Докато плачеше, тя си мислеше за благородното любящо сърце на Лоран. Той единствен си спомняше за сина й, той единствен още говореше за него с треперещ и развълнуван глас. Тя изтриваше сълзите си, гледаше младия човек с безкрайна нежност, обичаше го като свое собствено дете.