Оставаха още някои формалности. Лоран трябваше да пише на баща си, за да поиска съгласието му. Старият селянин от Жофьос, който почти бе забравил, че има син в Париж, му отговори в четири реда, че е свободен да се жени или да се беси, ако му харесва; той му даваше да разбере, че е решил никога да не му даде нито су, предоставяше му пълна свобода на действие и да върши каквито ще лудории. Съгласието, дадено в такава форма, силно разтревожи Лоран.
Госпожа Ракен, след като прочете писмото на този изроден баща, обзета от порив на доброта, извърши една глупост. Тя приписа на племенницата си своите четиридесет и няколко хиляди франка и остана без всякакъв доход, даде всичко на младоженците, като се довери на добрата им воля и се постави в зависимост от тях. Лоран не внесе нищо в общата каса; той дори даде да се разбере, че няма намерение да остане вечно на служба и може би ще се отдаде на живопис. Впрочем бъдещето на младото семейство беше осигурено; рентите от четиридесет и няколко хиляди франка, прибавени към доходите от магазина, щяха да дадат възможност на тримата да живеят добре. Щяха да имат достатъчно, за да бъдат щастливи.
Избързаха с приготовленията за сватбата. Съкратиха формалностите до последна възможност. Човек би казал, че всички са се разбързали да тласнат Лоран в стаята на Терез. Най-сетне настъпи желания ден.
20
Сутринта Лоран и Терез се събудиха всеки в своята стая, обзети от дълбока радост: и двамата си казаха, че това е последната им ужасна нощ. Нямаше да спят вече сами и заедно щяха да се борят срещу удавника.
Терез се огледа наоколо си и се усмихна странно, като измери с очи голямото легло. Тя стана и се облече бавно, очаквайки Сюзан, която щеше да й помогне да се приготви за сватбата.
Лоран седна в леглото си. Остана така няколко минути, сбогувайки се с таванската си стая — тя наистина беше отвратителна. Най-сетне щеше да напусне тая дупка и да има собствена жена! Беше месец декември. Той потръпваше. Скочи върху плочите, като си каза, че вечерта ще му бъде топло.
Госпожа Ракен знаеше, че е притеснен и му пъхна в ръката преди една седмица кесия с петстотин франка, всичките й спестявания. Младият човек беше ги приел без уговорки и си бе купил нови дрехи. Парите на старата търговка му дадоха възможност да купи на Терез обичайните подаръци.
Черни панталони, фрак и бяла жилетка, риза и връзка от изящна материя бяха метнати на два стола. Лоран се изми със сапун, напарфюмира се цял с одеколон, после се зае грижливо с тоалета си. Искаше да бъде хубав. Като слагаше високата и твърда колосана яка, изпита остра болка в шията; копчето на яката се изплъзваше от пръстите му, той стана нетърпелив, струваше му се, че колосаният плат прерязва плътта му. Пожела да погледне, вдигна брадичката си и видя, че раната от Камий беше цяла червена; яката леко я беше одрала. Лоран стисна устни и пребледня; в този миг видът на това петно, което се открояваше ярко на шията му, го уплаши и раздразни. Той захвърли колосаната яка, избра друга и я нагласи предпазливо. Най-сетне се приготви. Когато слезе, почувства се като истукан в новите дрехи; не смееше да обърне глава, вратът му беше като скован. При всяко движение гънките на плата се впиваха в раната, която зъбите на удавения бяха издълбали в плътта му. Измъчван от тези своеобразни инжекции, той се качи в колата, за да вземе Терез и да я отведе в кметството и в черквата.
Пътем се отби, за да вземе един колега от Орлеанските железници и стария Мишо, които щяха да му бъдат свидетели. Когато пристигнаха в магазина, всички бяха готови: там бяха Гриве и Оливие, свидетели на Терез, и Сюзан, която гледаше булката, както малките момиченца съзерцават куклите, които току-що са облекли. Госпожа Ракен, макар че едва се движеше, пожела да придружи навсякъде децата си. Качиха я в колата и потеглиха.
Всичко мина по реда, както в кметството, така и в черквата. Спокойното и скромно държание на двамата младоженци беше забелязано и одобрено. Те произнесоха решителното „да“ с такова вълнение, че дори Гриве се разнежи. Двамата се движеха като насън. Докато седяха или коленичеха един до друг спокойно, безумни мисли, въпреки волята им, ги разкъсваха. Избягваха да се погледнат в лицето. Когато се качиха в колата, стори им се, че са по-чужди един на друг, отколкото преди.
Бяха решили да вечерят семейно, в малък ресторант на Белвилските възвишения. Семейство Мишо и Гриве бяха единствените поканени. Докато чакаха да стане шест часът, се разходиха с кола по булевардите, после отидоха в гостилницата, където масата за седем души беше подредена в отделна стая, боядисана в жълто, вмирисана на прах и вино.