Протегнал ръка, той сочеше тъмния ъгъл, в който виждаше злокобното лице на Камий. Терез се притисна уплашена до него.
— Това е портретът му — прошепна тя тихо, сякаш изрисуваното лице на първия й мъж можеше да я чуе.
— Портретът му! — повтори Лоран, чиито коси бяха настръхнали.
— Да, не си ли спомняш, нали ти го нарисува. Леля ми трябваше да го вземе в стаята си от днес. Сигурно е забравила да го откачи.
Убиецът не можеше да познае платното. В смущението си той забравяше, че сам бе нарисувал тези размазани черти и бе положил тези мръсни тонове, които го ужасиха. Страхът го бе подтикнал да види портретът такъв, какъвто беше в действителност — грозен, лошо нарисуван, отвратителен, изобразяващ върху черен фон разкривеното лице на мъртвец. Произведението му го изненада и го порази с грозотата си; особено двете бели очи, плуващи в меките жълтеникави орбити, които му припомниха точно разлагащите се очи на удавника в моргата. Той остана за миг задъхан, мислеше, че Терез лъже, за да го успокои. После различи рамката и малко по малко се успокои.
— Иди го откачи! — каза той тихо на младата жена.
— О, не, страх ме е! — отговори тя трепереща.
Лоран също затрепери. От време на време рамката изчезваше и той виждаше само двете бели очи, упорито втренчени в него.
— Моля ти се, иди да го откачиш!
— Не, не.
— Да го обърнем поне към стената, тогава няма вече да се страхувам.
— Не, не мога.
Убиецът, малодушен и жалък, тласкаше младата жена към портрета, а сам се криеше зад гърба й, за да избегне погледите на удавника. Терез се изтръгна от ръцете му и той се опита да прояви смелост; приближи се до портрета и вдигна ръка, за да потърси пирона. Но от портрета го гледаха такива смазващи, пронизващи, отвратителни очи, че Лоран след опита си да го принуди да сведе поглед, отстъпи победен и прошепна съкрушено:
— Да, ти си права, Терез, не можем… Леля ти ще го откачи утре.
И той пак закрачи нагоре-надолу из стаята, навел глава, усещайки върху себе си очите от портрета, които неотменно го следяха. Не можеше да се въздържи и от време на време поглеждаше нататък; тогава от глъбините на мрака се открояваха мътните, безжизнени очи на удавника. Мисълта, че Камий е там, в ъгъла, че го дебне и присъства на първата им брачна нощ, че ги разглежда — Терез и него, окончателно хвърли в ужас и отчаяние Лоран.
Една дребна случка, която би предизвикала усмивка у всеки друг човек, напълно подлуди Лоран. Както стоеше пред камината, той дочу някакво драскане. Пребледня като мъртвец, въобрази си, че драскането идва от портрета, че Камий слиза от рамката. После схвана, че шумът идва от вратичката към стълбата. Погледна Терез — тя отново се разтрепери от страх.
— На стълбата има някой — прошепна той. — Кой може да идва оттам?
Младата жена не отговори. И двамата помислиха за удавника и ледена пот ороси слепите им очи. Те се притаиха в дъното на стаята, очаквайки да видят как вратата се отваря внезапно и на пода се просва трупът на Камий. Драскането продължаваше все по-отчетливо, по-отривисто, струваше им се, че жертвата им олющва с нокти дървото, за да влезе. Почти пет минути не посмяха да мръднат. Най-сетне се чу мяукане. Лоран се приближи и позна пъстрия котарак на госпожа Ракен, който затворен по невнимание в стаята, се мъчеше да излезе, като драскаше с нокти по малката врата. Франсоа се уплаши от Лоран; той скочи на един стол; с настръхнала козина и опънати лапи, гледаше новия си господар твърдо и жестоко. Младият човек не обичаше котки; Франсоа почти го плашеше. В трескавата си възбуда той си помисли, че котаракът ще скочи върху лицето му, за да отмъсти за Камий. Той сигурно знаеше всичко. В странно разширените му очи прозираше разбиране. Лоран сведе клепки под втренчения поглед на животното. Понечи да ритне Франсоа, но Терез извика:
— Не го удряй!
Този вик му оказа странно въздействие. Хрумна му безумна мисъл.
„Камий се е вселил в този котарак — каза си той, — Трябва да го убия. Гледа като човек.“
Не ритна Франсоа, защото се страхуваше, че котаракът ще заговори с гласа на Камий. После си припомни шегите на Терез по време на някогашните им страстни срещи, когато котаракът беше свидетел на всички разменени целувки. Тогава си каза, че това животно знае прекалено много и че би трябвало да го хвърли през прозореца. Но не му достигна смелост да изпълни намерението си. Франсоа запазваше войнственото си държане; показваше ноктите си и извил гръб в глухо раздразнение, следеше с великолепно спокойствие и най-малките движения на своя неприятел. Лоран се смути от металическия блясък на очите му; той побърза да му отвори вратата към трапезарията и котаракът избяга, като мяукаше силно.