Угризенията му бяха чисто физически. Той чувстваше страх от удавника само с тялото си, с възбудените си нерви и с тръпнещата си плът. Съвестта не участваше в ужасите му, той не изпитваше ни най-малко угризение, че е убил Камий; в спокойни минути, когато призракът не му се явяваше, би могъл отново да извърши убийството, ако се убедеше, че ще има полза. През деня се подиграваше на страховете си, обещаваше си да бъде силен, мъмреше Терез, обвиняваше я, че го плаши; твърдеше, че тя е страхливката, която извикваше вечер в стаята ужасни видения. Но щом се спуснеше нощта, щом се затвореше с жена си, ледена пот избиваше по кожата му и отново започваше да го разтърсва детински страх. Той получаваше периодично нервни кризи, които се повтаряха всяка вечер и го разстройваха, като му показваха зеленикавото и отвратително лице на неговата жертва. Това сякаш бяха пристъпи на ужасна болест, истерия. Ето единственото определение, което би могло да се даде на нервното състояние, на ужасните преживявания на Лоран. Лицето му се кривеше в конвулсии, крайниците му се вцепеняваха, той цял настръхваше. Страдаше ужасно физически, но не и душевно. Клетникът не чувстваше ни най-малко разкаяние. Със страстите си Терез само го бе заразила с ужасна болест, нищо повече.
На свой ред Терез също беше в плен на дълбоки сътресения, но при нея това се дължеше на темперамента й. Още от десетгодишна възраст тази жена беше смущавана от нервни кризи, дължащи се отчасти на факта, че беше отраснала в затопления и зловонен въздух на стаята, където хриптеше малкият Камий. В нея се натрупваха могъщи флуиди, бури, които неминуемо трябваше да се разразят по-късно в истински урагани. Лоран беше за нея същото, което тя стана за него — своебразно средство за грубо разтърсване. Още от първата прегръдка в нейната сдържана и чувствена природа се бе развила необуздана енергия, тя заживя единствено за страстта. Отдавайки се все повече и повече на треската, която я изгаряше, стигна до някакво болезнено вцепеняване. Действителността я надви, всичко я тласкаше към безумие. В ужаса, който проявяваше като жена, тя показваше повече човечност, отколкото втория си мъж. Обземаха я смътни угризения, непризнати съжаления; в сърцето й се промъкваше желание да се хвърли на колене пред призрака на Камий, да го моли за пощада, като му се закълне да го успокои с разкаянието си. Може би Лоран забелязваше това малодушие на Терез. Когато и двамата ги обхванеше ужас, той се нахвърляше на нея и се държеше грубо.
Първите нощи не посмяха да легнат. Дочакваха утрото, седнали край огъна или сновейки надлъж и нашир из стаята, като през сватбената нощ. При мисълта да се изтегнат един до друг в леглото, настръхваха от отвращение. По някакво мълчаливо съгласие избягваха да се целуват и дори не поглеждаха леглото, което Терез разтуряше сутринта. Когато умората ги надвиеше, заспиваха за час-два във фотьойлите, стряскани грубо от зловещия край на някой кошмар. При събуждането си с вцепенени и изтръпнали крайници, с пребледнели като платно лица, треперещи от страх и студ, те гледаха тъпо, учудени че се виждат така, изпитващи някакъв срам един от друг, срам да покажат гаденето и ужаса си.
Всъщност те се бореха със съня, доколкото им стигаха силите. Сядаха от двете страни на камината и разговаряха за хиляди дребни неща, като се мъчеха да поддържат разговора. Между тях срещу камината имаше празно място. Когато се извръщаха, струваше им се, че Камий е примъкнал стол и е заел това празно място, че си грее краката мрачно и подигравателно. Този призрак, появил се първата вечер след сватбата им, се връщаше всяка нощ. Трупът, който присъстваше неизменно безмълвен и отвратителен при техните разговори, това страшно обезобразено тяло, вечно застанало между двамата, поддържаше в сърцата им постоянна тревога. Те не смееха да помръднат, вглеждаха се до ослепяване в силните пламъци и когато неволно се обръщаха встрани, раздразнените им очи рисуваха отново видението сред червеникавите отблясъци.
Лоран започна дори да не сяда, без да признава на Терез причината за тази прищявка. Тя разбра, че и той като нея сигурно вижда Камий и накрая заяви, че й става лошо от горещината и ще се чувства по-добре по-далеч от камината. Тя бутна креслото си до кревата и остана там, докато мъжът й поднови разходките си из стаята. От време на време той отваряше прозореца и студените януарски нощи изпълваха стаята с леден дъх. Това успокояваше треската му.