Измина една седмица; младоженците прекарваха все така нощите си. Те си отдъхваха, отпочиваха си малко през деня, Терез — зад тезгяха в магазина, Лоран — в своята канцелария. Нощем пак ставаха жертви на страданията и страха. И най-странно от всичко беше държанието им един към друг. Те не произнасяха нито една любовна дума, преструваха се, че са забравили миналото; просто се приемаха един друг, търпяха се, като че ли бяха болни, изпитващи тайно съчувствие към общите си страдания. И двамата се надяваха да прикрият отвращението и страха си и сякаш не забелязваха колко странно прекарват нощите си, което би трябвало да им разкрие истинското им състояние. Когато оставаха прави до сутринта, като едва си разменяха по някоя дума, бледнеещи при най-малкия шум, те си даваха вид, че това е напълно естествено и всички младоженци се държат така през първите дни на женитбата си. Неумело лицемерие на двама безумци.
Скоро така се изтощиха, че една вечер решиха да си легнат. Не се разсъблякоха, а се хвърлиха с дрехите си върху завивките, страхувайки се да не се докоснат. Струваше им се, че при най-малката близост ще умрат от болка. После, когато изкараха така две нощи в неспокоен сън, най-сетне решиха да се разсъблекат и да си легнат върху чаршафите. Но останаха отделени един от друг, бяха взели предпазни мерки да не се докосват. Терез лягаше първа в дъното до стената. Лоран чакаше тя да се настани: едва тогава се решаваше да се изтегне в другия край на леглото, съвсем на ръба. Между тях оставаше празно място. Там лягаше трупът на Камий.
Когато двамата убийци се пъхваха под общата завивка и затваряха очи, струваше им се, че усещат влажното тяло на жертвата си, проснато по средата на леглото и това вледеняваше кръвта им. Отвратително препятствие, което ги разделяше. Изпадаха в треска, в делириум и тогава препятствието добиваше материален облик; те докосваха тялото, виждаха го проснато като захвърлен зеленикав парцал, вдъхваха гнусната миризма на тези гниещи човешки останки; сетивата им се изостряха и придаваха непоносима острота на усещанията им. Присъствието на този отвратителен другар по легло ги държеше неподвижни, безмълвни, застинали в мъчително безпокойство. Понякога на Лоран му минаваше мисълта да грабне грубо Терез в обятията си, но не се осмеляваше да помръдне, мислеше си, че ако протегне ръка, ще докосне размекнатата плът на Камий. Тогава си казваше, че удавникът сигурно ляга между тях, за да им попречи да се прегръщат. Най-сетне окончателно се убеди, че той ги ревнува.
Впрочем те понякога се опитваха да си разменят плаха целувка, за да видят какво ще стане. Младият човек дразнеше жена си, като я караше да го целува. Но устните им бяха студени, сякаш смъртта се беше промъкнала между тях. Повдигаше им се, Терез потръпваше от ужас, а Лоран, като усещаше как тракат зъбите й, се ядосваше.
— Защо трепериш? — викаше й той. — Да не би да те е страх от Камий?… Ха, та от този клетник не е останало вече нищо!
Те и двамата избягваха да споделят причината за страховете си. Когато халюцинацията извикваше пред единия от тях бледата маска на удавника, той затваряше очи и се спотаяваше сам в ужаса си, не смееше да спомене пред другия за видението от страх да не предизвика още по-силна криза. Когато Лоран, стигнал до крайност и изпаднал в безнадежден бяс и отчаяние, обвиняваше Терез, че се страхува от Камий, това име, произнесено на глас, удвояваше ужаса им. Убиецът достигаше до изстъпление!
— Да — шепнеше той на младата жена, — ти се страхуваш от Камий… Дявол да го вземе, напълно ми е ясно!… Глупачка такава! Нямаш за две пари смелост! Хайде, спи спокойно! Да не мислиш, че първият ти мъж ще дойде да те дърпа за краката, защото аз съм легнал до тебе…
При тази мисъл, само при предположението, че удавникът може да дойде и да ги дръпне за краката, косите на Лоран настръхваха. Той продължаваше да говори с още по-голямо озлобление, стигаше до още по-голям бяс.
— Ще те заведа някоя нощ на гробищата… Ще отворим ковчега и сама ще видиш каква гнила купчина е останала от него! Тогава може би ще престанеш да се страхуваш… хайде де, та той дори не знае, че ние го хвърлихме във водата.
Терез, скрила глава в завивките, приглушено ридаеше.
— Ние го хвърлихме във водата, защото той ни пречеше — продължаваше Лоран. — И бихме го хвърлили и сега, нали?… Не ставай дете! Бъди силна! Глупаво е да рушиш така нашето щастие… Нали разбираш, мила, когато умрем, няма да се чувстваме ни повече, ни по-малко нещастни под земята само защото сме хвърлили един глупак в Сена. Но затова пък ще сме вкусили свободно сладостта на любовта, а то не е малко… Хайде, целуни ме!