Терез порасна, разделяйки леглото с Камий, под равнодушните грижи на леля си. Тя беше с желязно здраве, а се грижеха за нея като за хилаво дете; тъпчеха я с лекарствата, които вземаше братовчед й, държаха я в силно затоплената стая на малкия болен. Тя стоеше по цели часове приклекнала до камината, замислена, загледана втренчено в пламъците, без да мигне. Тази принудителна болнична обстановка я застави да се съсредоточи; тя свикна да говори шепнешком, да стъпва тихо, да стои мълчаливо и неподвижно на стола си с широко отворени, невиждащи очи. Но във всяко движение — щом вдигнеше ръка или щом пристъпеше, в нея се долавяше котешка гъвкавост, къси, силни мускули, енергия, страст, затаени дълбоко в потиснатата й природа. Един ден братовчед й падна от слабост; тя го вдигна и го пренесе в леглото с рязко движение и при тази проява на сила лицето й пламна в руменина. Затвореният живот, който водеше, и отпускащият режим не можаха да омаломощят тънкото й, здраво тяло. Само лицето й пребледня и доби лек жълтеникав оттенък, от което на тъмно изглеждаше почти грозно. Понякога тя заставаше на прозореца и съзерцаваше къщите отсреща, над които слънцето изливаше златните си лъчи.
Когато госпожа Ракен продаде магазина си и се оттегли в малката къща край реката, Терез скрито потръпна от радост. Леля й толкова често й бе повтаряла: „Не вдигай шум, стой мирно!“, че тя таеше дълбоко в себе си цялата си природна буйност. Проявяваше необикновено хладнокръвие, привидно спокойствие, което прикриваше страстни пориви. Винаги й се струваше, че е в стаята на братовчед си, около това умиращо дете, затова движенията й бяха плавни, тя беше мълчалива, кротка и говореше бавно, с прекъсване, като стара жена. Когато видя градината, светлата река, просторните, извисили се на хоризонта хълмове, обзе я диво желание да тича, да вика; почувства как силно бие сърцето в гърдите й, но нито един мускул не трепна на лицето й, задоволи се само да се усмихне, когато леля й я запита харесва ли й новото жилище.
Тогава животът стана по-приятен. Привидно тя запази плавните си движения, спокойното, безразлично лице, продължи да играе ролята на детето, отгледано в леглото на болния; но дълбоко в душата си водеше пламенно, страстно съществуване. Когато се озовеше сама в тревата, край реката, тя лягаше по корем, отворила широко големите си черни очи, извила тяло, готово за скок като звяр. Оставаше така по цели часове, без да мисли за нищо, припичайки се на слънце, щастлива, че може да зарови пръсти в земята. Отдаваше се на безумни мечти; гледаше предизвикателно бучащата река, представяше си, че водата ще се нахвърли върху нея, ще я нападне; тогава се изпъваше, готова за отбрана, и се питаше бурно как би могла да победи вълните.
Вечер, уталожена и мълчалива, Терез бродираше край леля си; лицето й изглеждаше като застинало на меката светлина, която се плъзгаше изпод абажура на лампата. Камий, потънал във фотьойла, размишляваше над своите сметки. Само някоя полугласно подхвърлена дума нарушаваше от време на време спокойствието на тази замряла обстановка.
Госпожа Ракен гледаше децата си с ведра доброта. Беше решила да ги ожени. Понеже вечно смяташе сина си в смъртна опасност, трепереше при мисълта, че един ден, когато тя умре, ще го остави сам и болен. Затова надеждата й беше в Терез; казваше си, че девойката ще бди над Камий и ще го пази. Със спокойното си държане и мълчаливата си преданост племенницата й вдъхваше безгранично доверие. Тя го беше доказала на дело и майката искаше да я направи ангел пазител на сина си. Този брак беше предварително обсъден, решен.
Децата отдавна знаеха, че един ден трябва да се оженят. Те бяха отраснали с тази мисъл и тя им се струваше напълно близка и естествена. В семейството се говореше за този брак като нещо необходимо, неизбежно. Госпожа Ракен беше казала: „Ще почакаме Терез да стане на двадесет и една години.“ И те чакаха търпеливо, без вълнение, без смущение.
Страстните увлечения на юношеството бяха чужди на Камий, чийто организъм беше отслабнал от болестите. Той беше останал малко момче в отношенията сис с братовчедка си, целуваше я, както целуваше майка си, по навик, без да губи нито за миг егоистичното си спокойствие. В нея виждаше любезна приятелка, с която не скучаеше и която, ако се наложеше, му вареше билков чай. В игрите му се случваше понякога да я вземе в обятията си, все едно че прегръщаше момче; плътта му не потръпваше. И никога в подобни мигове не бе му одвало на ум да целуне топлите устни на Терез, която се отбраняваше, смеейки се нервно.