— Той има право — прошепна Лоран, — те всичките си приличат… приличат на Камий!…
Той отстъпи и седна на дивана, без да откъсва очи от нарисуваните глави. Първата изобразяваше лице на старец с дълга бяла брада; под тази бяла брада художникът разпозна изострената брадичка на Камий. Втората представляваше руса девойка и тя го гледаше със сините очи на неговата жертва. Другите три лица също имаха отчасти чертите на удавника. Сякаш беше Камий, гримиран ту като старец, ту като младо момиче, според фантазията на художника, но запазвайки винаги общия характер на физиономията му. Между тези глави съществуваше още едно страшно сходство: те имаха едно и също измъчено о уплашено изражение, бяха като смазани от едно и също чувство на ужас. У всяко лице отляво на устата се вдълбаваше гънка, която издърпваше устните в гримаса. Лоран си припомни, че беше видял тази гънка върху разкривеното лице на удавника и тя придаваше на всички лица отпечатък на отвратително родство.
Той разбра, че прекалено много бе наблюдавал Камий в моргата. Лицето на удавника се бе врязало дълбоко в паметта му. Сега ръката му несъзнателно възпроизвеждаше винаги чертите на това страшно лице, споменът за което го преследваше навсякъде.
Художникът се бе отпуснал на дивана и постепенно започна да си представя, че всичките тези лица оживяват. И пред него се появиха пет образа на Камий, създадени с голяма сила под неговите собствени пръсти, които по някаква ужасна случайност приемаха различен пол и възраст. Лоран стана, накъса платната и ги изхвърли навън. Мислеше си, че може да умре от страх в ателието си, ако сам го насели с портрети на своята жертва.
Овладя го още един нов страх: да не би да не може вече да нарисува глава, без да изобрази удавника. Пожела да се увери веднага дали е господар на ръката си. Постави ново платно на триножника и с няколко щрихи изобрази глава. Лицето приличаше на Камий. Лоран изтри рязко този ескиз и се опита да нарисува друг. Цял час се бори срещу съдбоносната сила, която движеше пръстите му. При всеки нов опит излизаше пак главата на удавника. Напразно напрягаше волята си и избягваше да нанесе тъй добре познатите черти, въпреки всичко ги изобразяваше, подчиняваше се на мускулите си, на раздразнените си нерви. Отначало бе нахвърлял набързо скиците, после нарочно започна да рисува бавно. Резултатът бе винаги един и същ — на платното се явяваше с мъчително разкривено лице Камий. Художникът нарисува набързо най-различни глави: на ангели, на светци с ореол, на римски воини с шлемове, на бледи и розови деца, на стари бандити с белези: винаги, винаги се появяваше удавникът, ту в образа на ангел, ту като светица, като воин, като дете, като бандит. Тогава Лоран започна да рисува карикатури, да пресилва чертите, нарисува чудовищни профили, измисли смешни глави, но успя да нарисува само още по-страшни и отвратителни портрети на своята жертва. Накрая започна да рисува животни — кучета и котки; кучетата и котките приличаха смътно на Камий.
Обзе го глух бяс. Той скъса платното с юмрук, като мислеше с отчаяние за своята голяма картина. Сега за нея не можеше да става и дума; той чувстваше, че вече ще рисува само главата на Камий, а както беше казал приятелят му, ако всички лица си приличат, щеше да бъде смешно. Представяше си какво би излязло от неговото произведение; виждаше на раменете на своите герои, мъже и жени, бледото и ужасено лице на удавника; странна гледка, която, извикана от самия него, му се стори като злобна насмешка и го хвърли в отчаяние.
Така той нямаше да се осмели повече да работи, щеше винаги да се страхува да не възкреси жертвата си с един замах на четката. Ако искаше да живее спокойно в ателието си, не биваше да рисува там. Мисълта, че пръстите му имаха съдбоносната и несъзнателна способност да възпроизвеждат непрекъснато портрета на Камий, го накара да погледне с ужас ръката си. Сякаш тази ръка вече не му принадлежеше.
26
Кризата, която заплашваше госпожа Ракен, най-сетне се разрази. Парализата, заплашваща я от няколко месеца и готова да я скове, внезапно започна от гърлото и се разнесе по цялото й тяло. Една вечер, както разговаряше спокойно с Терез и Лоран, тя остана посред една фраза с отворена уста — стори й се, че някой я души. Когато се опита да извика, да призове за помощ, успя да изпусне само няколко дрезгави звуци. Езикът й беше натежал като камък. Ръцете и краката й се бяха вдървили. Беше онемяла и станала съвсем неподвижна.