Госпожа Ракен, откакто знаеше страшната тайна, чакаше трескаво тази вечер. Тя беше събрала последните си сили, за да изобличи виновниците. До последния момент се страхуваше да не би да не присъства на вечерта; мислеше си, че Лоран ще я скрие, ще я убие или поне ще я затвори в стаята й. Като видя, че я оставят там и почувства около себе си гостите, изпита гореща радост, мислейки си, че ще може да направи опит да отмъсти за сина си. Понеже усещаше, че езикът й е мъртъв, тя реши да опита един нов език. С учудваща сила на волята успя да раздвижи донякъде дясната си ръка и да я повдигне леко от коляното си, където лежеше отпусната безволно; после малко по малко я придвижи край крака на масата, който се намираше пред нея и успя да я постави върху мушамата. След това размърда слабо пръстите си, за да привлече вниманието.
Когато играчите забелязаха тази мъртва бяла и отпусната ръка, те се изненадаха много. Гриве остана с ръка във въздуха точно в момента, в който се готвеше победоносно да сложи двойната шестица. След удара болната не бе помръдвала ръцете си.
— Ха, погледнете, Терез! — извика Мишо. — Ето че госпожа Ракен раздвижи пръстите си! Очевидно иска нещо!
Терез не можа да отговори. Тя, както и Лоран, беше проследила усилията на болната и гледаше ръката на леля си, мъртво бледа под ярката светлина на лампата, като ръка на отмъстител, която всичко ще разкрие. Двамата убийци чакаха задъхани.
— Боже мой! Вярно — каза Гриве, — тя иска нещо… О, ние се разбираме двамата. Тя иска да играе на домино… Какво? Не е ли така, скъпа госпожо?
Госпожа Ракен показа рязко, че не е съгласна. Тя протегна пръста си, сгъна другите безкрайно трудно и започна да чертае букви по масата. Едва беше направила няколко линии, когато Гриве отново се провикна победоносно:
— Разбирам, казва, че ще направя добре да сложа двойната шестица!
Парализираната старица хвърли към стария чиновник страшен поглед и отново започна да пише думата. Но Гриве всеки миг я прекъсваше, че не било необходимо, че той е разбрал и изтърсваше някоя глупост. Най-сетне Мишо го накара да млъкне.
— Дявол да го вземе, оставете госпожа Ракен да говори — каза той. — Кажете, мила приятелко!
И той загледа мушамата на масата, сякаш се вслушваше. Но пръстите на парализираната се бяха отпуснали, тя започваше повече от десет пъти една и съща дума, но не можеше да я изпише, пръстите й се колебаеха. Мишо и Гриве се наведоха, но като не можаха да прочетат думата, започнаха да убеждават старицата да напише отново първите букви.
— А, ето — извика изведнъж Оливие, — този път прочетох… тя написа вашето име, Терез. Погледнете: „Терез и …“ Довършете, скъпа госпожо!
Терез щеше да изкрещи от ужас. Тя гледаше пръстите на леля си, които се плъзгаха по мушамата, и й се струваше, че те изписват името й и признанието за престъплението й с огнени букви. Лоран рязко бе станал и се питаше дали да не се хвърли върху болната и да й счупи ръката. Струваше му се, че всичко е свършено, чувстваше в себе си студа и товара на наказанието, загледан в тази оживяла ръка, която се готвеше да разкрие убийството на Камий.
Госпожа Ракен продължаваше да пише, но ръката й все повече отслабваше.
— Чудесно. Сега чета много добре — каза Оливие след малко, като погледна съпрузите. — Леля ви написа вашите имена: „Терез и Лоран…“
Старата жена едно след друго потвърждаваше със знаци, като гледаше убийците с унищожителен поглед. Най-сетне пожела да завърши. Но пръстите й се бяха вцепенили, върховната воля, която ги бе раздвижила, я изостави; тя чувстваше как парализата бавно преминава по цялата й ръка и отново слиза до китката й. Побърза, успя да очертае още една дума.
Старият Мишо прочете на глас:
— „Терез и Лоран са…“
Оливие запита:
— Какво са вашите скъпи деца?
Убийците, обезумели от ужас, бяха почти готови да завършат на глас фразата. Те гледаха ръката-отмъстителка с втренчени очи, разтреперани когато изведнъж тя се сви и се вдърви върху масата; плъзна се и падна върху коляното на старицата като бездушна маса. Парализата отново я бе обхванала и бе възпряла наказанието. Мишо и Оливие седяха разочаровани, докато Терез и Лоран се опиваха от неистова радост, усещаха как в гърдите им прелива кръв, която ги подлудява.
Гриве беше ядосан, че не бяха повярвали на думите му и сметна, че сега е моментът да покаже своята непогрешимост, като завърши недописаната фраза на госпожа Ракен. Докато търсеше смисъла на тази фраза, той възкликна:
— Съвършено ясно е, отгатвам края на фразата по очите на госпожата. Няма нужда тя да я пише на масата. Един поглед ми е достатъчен… Тя искаше да каже: „Терез и Лоран са много грижливи към мен.“