Госпожа Ракен ги слушаше. Тя беше винаги там, в креслото си, с отпуснати на коленете ръце, вдигнала глава, с безмълвно лице. Чуваше всичко, но по безжизнената й плът не пробягваше нито тръпка. Очите й следяха убийците остро и втренчено. Тя се измъчваше страшно. Малко по малко узна всичките деяния, предшестващи и последвали убийството на Камий, спусна се полека-лека в блатото на мръсотията и престъплението на тези, които бе наричала свои деца.
Разправиите между съпрузите й разкриха и най-малките подробности, нарисуваха пред разстроеното й въображение един по един епизодите на ужасното злодеяние. И колкото повече тя проникваше в тази кървава тиня, толкова по-силно молеше за пощада, струваше й се, че е стигнала до дъното на безчестието, а те я заставяха да слиза още по-надолу. Всяка вечер научаваше нова подробност. Ужасната драма непрекъснато се разгръщаше пред нея; струваше й се, че сънува безкраен страшен сън. Първото признание беше грубо и смазващо, но тя се измъчваше още повече от тези повтарящи се удари, от тези дребни факти, които съпрузите споменаваха във възбудата си и които осветляваха със зловеща светлина престъплението. Един път на ден тази майка слушаше разказа за убийството на сина си и този разказ ставаше все по-страшен, все по-подробен и звучеше в ушите й с все по-нарастваща жестокост и поразителна яснота.
Понякога Терез изпитваше угризение пред тази бледа маска, по която мълчаливо се стичаха едри сълзи. Сочеше леля си на Лоран и го молеше с поглед да млъкне.
— Е, зарежи я! — викаше той грубо. — знаеш отлично, че не може да ни издаде… Да не би аз да съм по-щастлив от нея?… Парите й са у нас, какво толкова ще се церемоним!
И кавгата продължаваше неумолима, дива, като че ли всеки път отново убиваха Камий. Нито Терез, нито Лоран се решаваха да отстъпят на жалостивите чувства, които ги обземаха понякога — да затворят старицата в стаята й и така да й спестят разказите за убийството. Те се страхуваха да не се избият един друг, ако помежду им не стои полужив труп. Състраданието им отстъпваше пред подлостта, те налагаха на госпожа Ракен нечувани страдания, защото имаха нужда от присъствието й, за да ги защитава от халюцинациите им.
Всичките им спорове си приличаха и водеха до едни и същи обвинения. Щом произнесяха името на Камий, щом единият започнеше да обвинява другия, че го е убил, се разразяваше страшна буря.
Една вечер на трапезата Лоран, който се мъчеше да намери предлог за кавга, каза, че водата в шишето е топла и заяви, че от топлата вода му се повдига, защото желае прясна студена вода.
— Не можах да купя лед — отговори сухо Терез.
— Добре, тогава няма да пия — отсече Лоран.
— Водата е чудесна.
— Топла е и има блудкав вкус като речна вода.
Терез повтори:
— Като речна вода…
И избухна в ридания. Спомни си някои неща.
— Защо плачеш? — запита мъртвешки блед Лоран, като предчувстваше отговора.
— Плача — ридаеше младата жена, — плача, защото… сам знаеш защо… О, боже, боже, защото ти го уби.
— Лъжеш! — извика яростно убиецът. — Признай, че лъжеш… Хвърлих го в Сена, защото ти ме тласна към това убийство.
— Аз! Аз!
— Да, ти!… Не се прави на невинна, не ме принуждавай да те накарам насила да признаеш истината. Имам нужда ти да признаеш престъплението си и да приемеш своя дял в убийството. Това ме успокоява и облекчава.