— Да не би аз да съм удавила Камий?
— Да, хиляди пъти, да! Ти го удави!… О, преструваш се на учудена, като че ли си забравила всичко! Почакай, ще ти възобновя спомените!
Той стана от масата, наведе се над нея с пламнало лице и й извика:
— Припомни си как стоеше на брега на реката и аз ти казаха тихо: „Ще го хвърля във водата.“ Тогава ти прие и влезе в лодката… Виждаш, че и ти си участвала в убийството заедно с мен.
— Не е вярно… бях обезумяла, не знаех вече какво правя, но никога не съм искала да го убиваме. Ти сам извърши престъплението!
Това отричане измъчваше Лоран, както сам казваше, мисълта, че има съучастник, го успокояваше; той би се опитал, ако не се страхуваше, да докаже сам на себе си, че целият ужас на убийството пада върху Терез. Искаше му се да бие младата жена, за да я накара да признае, че тя е по-виновна.
Той закрачи надлъж и нашир из стаята и завика като безумен, докато госпожа Ракен го следеше с втренчения си поглед.
— Ах, мерзавка! Мерзавка такава! — повтаряше хрипливо той. — Иска да ме подлуди… да не би да не дойде ти в стаята ми една вечер като проститутка, да не би да не ме опияни с ласките си, за да ме накараш да те отърва от мъжа ти! Разправяше ми, когато идвах тук, че не ти харесвал, миришел на болно дете… Нима съм мислил за това преди три години? Да не би да бях мръсник? Живеех си спокойно, честно, не правех зло никому. Муха не можех да смачкам.
— Ти уби Камий! — повтори Терез с упорито отчаяние, от което Лоран обезумя.
— Не, ти го уби, казвам ти, че ти… — избухна страшно той. — Слушай, не ме ядосвай, това може да свърши зле… Е, какво, нещастнице, значи не си спомняш нищо! Не ме ли подлуди ти, като ми показа наслади, каквито не познавах дотогава? Признай, че ти беше пресметнала всичко предварително, че мразеше Камий и отдавна искаше да го убиеш. Направи ме свой любовник, несъмнено за да ме тласнеш срещу него и да го унищожиш.
— Не е вярно… Чудовищно е това, което говориш… Нямаш право да ме упрекваш за слабостта ми. Мога да кажа като тебе, че преди да те познавам, бях честна жена, която никога не би причинила зло никому. Ако аз съм те подлудила, ти ме подлуди още повече. Да не спорим, чуваш ли Лоран! бих могла да те упрекна за много неща.
— В какво би могла да ме упрекнеш?
— Е, в нищо… Ти не ме спаси от мене самата, възползва се от увлечението ми, приятно ти беше да разбиеш живота ми… Прощавам ти всичко това… Но моля те, не ме обвинявай, че съм убила Камий. Запази престъплението за себе си и не се опитвай да ме плашиш още повече.
Лоран вдигна ръка да удари Терез по лицето.
— Бий ме, предпочитам това — каза тя. — Така по-малко ще се измъчвам.
И протегна шия. Той се въздържа, дръпна един стол и седна до жена си.
— Слушай — каза той с глас, който се мъчеше да овладее. — Подло е да се отказваш от твоя дял в убийството. Знаеш чудесно, че го замислихме заедно, знаеш, че и ти си виновна, колкото и аз. Защо искаш да увеличиш товара ми, като разправяш, че си невинна? Ако беше невинна, нямаше да се съгласиш да се ожениш за мене. Припомни си двете години след убийството. Искаш ли да направим един опит? Ще отида да кажа всичко на прокурора и ще видиш дали няма да ни осъдят и двамата.
Те потрепераха, Терез каза:
— Хората може би ще ме съдят, но Камий знае добре, че ти единствен извърши всичко… Той няма да ме измъчва нощем, както измъчва тебе.
— Камий не ме безпокои — каза Лоран, блед и треперещ. — Ти го виждаш в кошмарите си, нали те чувам като викаш.
— Не казвай това — изкрещя младата жена гневно, — не съм викала, не искам призракът да ми се яви. О, разбирам, ти се мъчиш да го отблъснеш от себе си… Аз съм невинна, невинна!
Те се гледаха ужасени, пребити от умора, страхуваха се да не извикат трупа на удавника. Кавгите им винаги завършваха така; те взаимно се уверяваха в невинността си, мъчеха се да се излъжат сами, за да прогонят лошите сънища. Всичките им усилия се свеждаха до това да отхвърлят от себе си отговорността за престъплението; те се защитаваха като пред съд, обвиняваха се взаимно в най-тежки деяния. Най-странното беше, че вътрешно ни най-малко не се поддаваха на тази самоизмама и че двамата чудесно си спомняха при какви обстоятелства беше извършено убийството. Четяха признанието в очите си, докато гласно се лъжеха. Това бяха детски лъжи, смешни твърдения, чисто словесно пререкание между двама нещастници, които лъжеха заради лъжата, без да могат да скрият от себе си, че лъжат. Последователно приемаха ролята на обвинители и макар че взаимното им обвинение никога не можеше да ги доведе до резултат, те го подновяваха всяка вечер с жестока настървеност. Знаеха, че няма да се убедят един друг в нищо, че няма да успеят да заличат миналото, но винаги се опитваха, като се подтикваха един друг, разкъсвани от мъка и ужас и победени предварително от смазващата действителност. Единствената изгода от тези спорове беше, че бурята от думи ги омаломощаваше за миг.