И докато траеха тези избухвания, докато те се обвиняваха, парализираната старица не ги изпускаше от поглед. Радост запламтяваше в очите й, когато Лоран вдигаше голямата си ръка над главата на Терез.
29
Нещата навлязоха в нова фаза. Стигнала до крайност от страх, чудейки се къде да намери спокойствие, Терез започна да оплаква на глас пред Лоран удавника.
В нея бе настъпила рязка промяна. Прекалено изопнатите й нерви се бяха отпуснали, буйната й страстна натура се размекна. Тя вече бе имала подобни минути на съжаление през първите дни на женитбата. Сега те я обзеха отново като неизбежна съдбоносна необходимост. След като бе изтощила цялата си нервна енергия в борбата срещу призрака на Камий, след като беше живяла месеци наред в глухо раздразнение, разбунтувана срещу страданията и се мъчеше да ги уталожи с волята си, младата жена сега изведнъж почувства такава умора, че се огъна победена. Тогава, станала отново жена и дори малко момиченце, чувствайки, че няма вече сили да се владее, да застава трескава срещу страховете си, тя се отдаде на жаловитост, на сълзи и съжаления, като се надяваше в тях да намери утешение. Опита се да се възползва от слабостта, която я беше овладяла тялом и духом; може би удавникът, който не беше отстъпил пред гневните избухвания, щеше да отстъпи пред сълзите й. Така тя проявяваше угризения по сметка, надявайки се, че това е най-доброто средство да успокои и удовлетвори Камий. Подобно на някои богомолци, които се мъчат да излъжат бога и да изтръгнат опрощение, като произнасят молитви само на думи и проявяват унизително разкаяние, Терез се унижаваше, удряше се в гърдите, разкайваше се, макар че в глъбините на сърцето й се таяха само страх и малодушие. Освен това изпитваше някакво физическо удоволствие да се отпуска, да се чувства отпаднала и превита, да се отдава без съпротива на скръбта.
Измъчваше госпожа Ракен със сълзливото си отчаяние. Болната стана ежедневна нейна жертва; тя й служеше като някакво молитвено столче, като мебел, пред която можеше без страх да признава грешките си и да иска прошка. Щом почувстваше нужда да плаче, да се успокои с ридания, тя коленичеше пред болната старица и там крещеше, задъхваше се, разиграваше насаме сцена на угризения, която я успокояваше, понеже се уморяваше.
— Аз съм мизерница — повтаряше тя, — не заслужавам милост! Аз ви излъгах, тласнах сина ви към смърт. Вие никога няма да ми простите… И все пак, ако можехте да прочетете в мен угризенията, които ме разкъсват, ако знаете колко страдам, може би бихте ме съжалили… Не, няма милост за мен! Бих искала да умра в краката ви, смазана от срам и скръб.
Тя говореше така по цели часове, като преминаваше от отчаяние към надежда, осъждаше се, а после си прощаваше; говореше ту едносрично, ту сълзливо с тон на малко болно момиче; лягаше по пода и после се изправяше, като се подчиняваше на всички подбуди, минали й през ума — унижения и гордост, разкаяние и бунт. Понякога дори забравяше, че е коленичила пред госпожа Ракен и продължаваше да говори като насън. Когато се изтощеше от собствените си думи, ставаше, като залиташе отъпяла и слизаше в магазина успокоена, без да се страхува, че може да избухне в нервни ридания пред клиентките. Щом я нападнеха нови угризения, побързваше да се качи горе и да коленичи в краката на болната. Тази сцена се повтаряше по десет пъти на ден.
Терез нито за миг не си помисляше, че сълзите и показното й разкаяние биха могли да причинят неизразимо огорчение на леля й. Истина е, че дори някой да искаше да измисли изпитание, с което да измъчва госпожа Ракен, никога не би могъл да изнамери по-ужасно средство от комедиите на съжаления, които разиграваше пред нея племенницата й. Парализираната старица отгатваше скрития егоизъм, затаен под тези скръбни изблици. Тя страдаше ужасно от дългите монолози, които бе принудена да търпи непрекъснато и които й рисуваха убийството на Камий. Нямаше никакво желание да прости, беше се затворила в неумолимата жажда за отмъщение, която се изостряше още повече поради безпомощността й, а по цял ден трябваше да слуша молби за прошка, унизителни и подли жалби. Тя би искала да отговори; някои думи на племенницата й предизвикваха в гърдите й непреодолимо желание да протестира, но трябваше да остава безмълвна, да слуша как Терез се защитава, без никога да може да я прекъсне. Невъзможността да извика или да запуши ушите си я изпълваше с неизразима болка. И една по една думите на младата жена достигаха до съзнанието й, бавни и жални като дразнеща песен. Тя помисли за миг, че убийците нарочно прилагат този начин на мъчение, изпълнени с дяволски жестоки помисли. Единственото й средство за защита беше да затвори очи, щом племенницата й коленичеше пред нея; така я слушаше, но не я виждаше.