Понякога Терез изчезваше по цели следобеди. Никой не знаеше къде ходи. Тя без съмнение бе извикала Сюзан при себе си не само да й прави компания, но също така да пази магазина, докато отсъства. Вечер, когато се връщаше безсилна, с почернели от изтощение клепачи, заварваше зад тезгяха малката женица на Оливие клюмнала, с блуждаеща усмивка, в същата поза, в която я беше оставила преди пет часа.
Около пет месеца след сватбата Терез изживя нов ужас. Тя се увери, че е бременна. Мисълта да има дете от Лоран й се стори чудовищна, без да може да си обясни защо. Тя смътно се страхуваше, че ще роди удавник. Струваше й се, че усеща в утробата си хладния размекнат и разложен труп. На всяка цена искаше да се освободи от това дете, което я вледеняваше и което не желаеше да носи повече под сърцето си. Не каза нищо на мъжа си и един ден, след като го предизвика жестоко, когато той вдигна крак да я ритне, тя се обърна с корема си към него. Едва не умря от удара. На другия ден направи спонтанен аборт.
Лоран от своя страна също водеше отвратително съществуване. Дните му се струваха непоносимо дълги. Всеки от тях му носеше все същите тревоги, все същите тежки грижи, които го притискаха в определени часове с убийствено еднообразие и точност. Той влачеше своя живот — всяка вечер, изпълнен с ужас от спомена за деня, и в очакване на същите усещания следващия ден. Знаеше, че отсега нататък всичките му дни ще си приличат, че всички те ще му носят една и съща мъка. И си представяше седмиците, месеците, годините, които го чакаха, мрачни и неумолими, как се нижат, как падат върху него и как го задушават постепенно. Когато бъдещето е безнадеждно, настоящето става отвратително, горчиво. Лоран вече не се бунтуваше, живееше като животно, беше изпаднал в пълно бездействие, което постепенно обхвана цялото му същество. Безделието го убиваше. Излизаше от сутринта, без да знае къде отива, отвратен от мисълта да върши онова, което е вършил вечерта, и принуден въпреки себе си да го направи отново. Ходеше в ателието си по навик, превърнал се в мания. Тази стая със сиви стени, от която не виждаше нищо друго освен един пустинен квадрат от небето, го изпълваше с мрачна тъга. Той се търкаляше по дивана, отпуснал ръце, с натежала глава. Не смееше да се докосне до четка. Беше правил много нови опити да рисува, но върху платново винаги се появяваше хилещо се лицето на Камий. За да не обезумее напълно, захвърли кутията с боите в един ъгъл и се отдаде на пълна леност. Този принудителен мързел му тежеше невероятно много.
Следобед се питаше с тревога какво да прави. Стоеше по половин час на тротоара на улица Мазарин, чудеше се, колебаеше се как да се развлече. Не му се качваше отново в ателието и винаги решаваше да тръгне по улица Генего, а после да скита по кейовете. До вечерта бродеше така затъпял и тръпки го побиваха, когато гледаше Сена. Дали беше в ателието или на улицата, чувстваше се все по един и същи начин потиснат. На другия ден започваше отново, прекарваше сутринта на дивана, влачеше се следобед по кейовете. Това траеше вече от месеци и можеше да трае години.
Понякога Лоран се сещаше, че е убил Камий, за да не върши нищо и беше много изненадан, че сега, когато не вършеше нищо, се измъчва толкова. Искаше да направи така, че да е щастлив. Доказваше си, че греши като страда, че е постигнал върховно благополучие, което се заключава в това да стои със скръстени ръце и че е глупак, дето не вкусва мирно това щастие. Но разсъжденията му пропадаха пред фактите. Той бе принуден да признае дълбоко в душата си, че безделието правеше тревогите му още по-жестоки, като му оставяше всички часове от живота, за да размисля върху отчаянието си и да задълбава безизходното си положение. Леността, това мечтано съществуване, беше неговото наказание. От време на време си пожелаваше пламенно да има някакво занимание, което да го изтръгне от мислите му. После отново се отпускаше, притиснат от сляпата съдба, която бе сковала членовете му, за да може по-сигурно да го смаже.
В действителност той изпитваше облекчение само когато биеше Терез вечер. Това му помагаше да излезе от мъчителното вцепенение.
Най-острата болка, физическа и морална, му причиняваше ухапаното от Камий място на врата. Понякога му се струваше, че тази рана се разпростира върху цялото му тяло. Ако му се случеше да забрави миналото, тя като палеща инжекция му напомняше тялом и духом убийството. Не можеше да застане пред огледало, без пред очите му да се извърши това явление, което винаги толкова го ужасяваше: под влияние на вълнението, което изпитваше, кръвта се изкачваше към врата му, зачервяваше раната и тя започваше да гори. Тази жива рана постоянно се подлютяваше, ставаше червена и болезнена при най-малко вълнение; тя го плашеше и го измъчваше. Най-сетне той започна да мисли, че със зъбите си удавникът е пъхнал там някакъв звяр, който го разяжда. Мястото на врата му, където се намираше белегът, сякаш бе отделно от тялото му; то бе като чужда плът, залепена там, отровно месо, което разлагаше мускулите му. Така той носеше навсякъде със себе си живия и разяждащ споменза своето престъпление. Когато биеше Терез, тя се мъчеше да раздразни раната му; впиваше понякога ноктите си в нея и той ревеше от болка. Обикновено тя нарочно започваше да ридае, щом види раната, за да я направи още по-непоносима за Лоран. Отмъщаваше му за грубостите, като го измъчваше с тази рана.