Неведнъж той се бе опитвал, когато се бръснеше, да пореже врата си, за да заличи следите от зъбите на удавника. Застанал пред огледалото, вдигаше брада и щом забележеше червеното петно под сапунената пяна, обземаше го внезапен бяс, бързо приближаваше бръснача, почти готов да отреже живо месо, но студеното острие, докосвайки кожата му, винаги му връщаше хладнокръвието. Той губеше съзнание и беше принуден да седне и да почака да се успокои, за да завърши бръсненето.
Вечер се освобождаваше от вцепенението си, като изпадаше в сляп момчешки гняв. Когато се умореше да се кара с Терез и да я бие, риташе стените като децата и се мъчеше да намери нещо, което да счупи. Това го успокояваше. Особена омраза изпитваше към шарения котарак Франсоа, който, щом се появеше, се приютяваше на коленете на парализираната старица. Лоран не го беше убил досега, защото всъщност не му достигаше сила да го хване. Котката го гледаше с големите си кръгли очи със сатанински втренчен поглед. Именно тези очи, вечно втренчени в него, изкарваха из търпение Лоран; той се питаше какво искат те, та не се отделят от него. Накрая стигна дотам да си представи истински ужаси, да направи нелепи предположения. Когато седеше на масата, посред някоя кавга или след дълго мълчание, изведнъж извръщаше глава, виждаше очите на Франсоа, втренчени в него, тежки и неумолими, губеше ума и дума, готов да закрещи: „Е, проговори най-сетне, кажи какво искаш от мене!“ ако му се удаваше случай да настъпи някоя от лапите или опашката му, той го правеше с голяма радост, но изпълнен със страх, и мяукането на животното го хвърляше в смътен ужас, сякаш беше чул болезнения вик на човек. Лоран всъщност се страхуваше от Франсоа. Особено когато котката се настаняваше на коленете на парализираната като в непристъпна крепост, откъдето можеше безнаказано да втренчва зелените си очи в своя неприятел тогава убиецът на Камий започваше да намира смътна прилика между наеженото животно и болната. Той си казваше, че котката, както и госпожа Ракен, знаеха за престъплението и ако някога можеха да проговорят, щяха да го издадат.
Особено една вечер Франсоа гледа така втренчено Лоран, че той се раздразни до крайност и реши да свърши веднъж завинаги с врага си. Отвори широко прозореца на трапезарията, приближи се и улови котката за козината на шията. Госпожа Ракен разбра: две големи сълзи се плъзнаха по бузите й. Котката започна да мяука, извиваше се, мъчеше се да се обърне, за да ухапе ръката на Лоран. Но той издържа. Замахна два три пъти и я запрати с всички сили срещу високата черна стена. Франсоа се разби, гръбнакът му се пречупи и той падна върху стъкления покрив на пасажа. Цялата нощ нещастното животно се влачи по водосточната тръба с пречупен гръбнак, като мяукаше дрезгаво. Тази нощ госпожа Ракен плака за Франсоа почти толкова, колкото бе плакала за Камий; Терез получи остра нервна криза. Жалните мяукания на котката звучаха зловещо в мрака под прозорците.
Скоро Лоран започна да изпитва нови тревоги. Изплаши се от някои промени, които забеляза в жена си.
Терез стана мрачна, мълчалива. Тя престана да излива разкаянията си пред госпожа Ракен и да я обсипва с признателни целувки. Започна да се държи с нея с предишната си студена жестокост и егоистично безразличие. Човек би казал, че след като бе опитала да проявява угризения и тези угризения не бяха успели да я успокоят, бе измислила друго лекарство. Тъгата й без съмнение идваше от безсилието да си уреди спокоен живот. Тя започна да гледа болната с някакво презрение, като безполезна вещ, която не можеше да й послужи дори за утешение. Грижеше се за нея само толкова, колкото да не я остави да умре от глад. От този момент се повлече из къщата безмълвна, угнетена. Започна да излиза по-често, отсъстваше по четири пет пъти седмично.