Заскита, доволен от резкия и благоприятен обрат, който го отведе от ужас в покой. Беше почти благодарен на жена си, че е отишла при любовник, когато мислеше, че ще влезе в полицейския участък. Това приключение имаше съвсем неочаквана развръзка и тя го изненада приятно. От всичко, което видя, му стана ясно, че неправилно е треперил и че на свой ред трябва да се отдаде на порока, за да види дали това няма да го успокои и да го отвлече от мислите му.
Вечерта, когато се върна в магазина, Лоран реши да поиска няколко хиляди франка от жена си и да прибегне дори до крайни мерки, за да ги получи. Той си казваше, че порокът струва скъпо за мъжа, и смътно завиждаше на проститутките, защото можеха да се продават. Дочака търпеливо Терез, която още не се бе прибрала. Когато тя се върна, той се държа кротко и не й каза нищо за утринната си шпионска разходка. Тя беше малко пияна; от небрежно навлечените й дрехи се носеше мирис на тютюн и алкохол като от кръчма. Изтощена, с лице на бледи петна, тя залиташе, натежала от позорната дневна умора. Вечерята мина мълчаливо. Терез не хапна нищо. При десерта Лоран се облакъти на масата и без предисловие й поиска пет хиляди франка.
— Не — отговори тя сухо, — ако те оставя да правиш каквото ти хрумне, ще се озовем на улицата… Нима не ти е известно какво е положението ни? Просто вървим към пълна мизерия.
— Възможно е — каза той спокойно, — но това ми е безразлично, аз искам пари.
— Не, и хиляда пъти не! Ти напусна работа, търговията ни не върви и ние трябва да живеем само от процентите на моята зестра. Всеки ден посягам на парите си, за да те храня и да ти давам по сто франка на месец, които ме принуди да ти обещая. Повече нищо няма да получиш, чуваш ли? Безполезно е да искаш.
— Размисли и после отказвай. Казвам ти, че имам нужда от пет хиляди франка и ще ги получа. Ти ще ми ги дадеш, каквото ще да става!
Това спокойно упорство ядоса Терез и тя напълно изтрезня.
— О, знам — извика тя, — ти искаш да свършиш както започна… Ето вече четири години, откакто те храня. Ти дойде у нас само за да ядеш и пиеш и оттогава си ни в тежест. Господинът не прави нищо, господинът се е подредил да живее на мой гръб със скръстени ръце… Не, няма да получиш нищо, нито су… Искаш ли да ти кажа какво си ти! Е, добре, ти си…
И тя му подхвърли една дума. Лоран сви рамене и се разсмя. Той се задоволи да отговори:
— Хубави думи си научила в обществото, в което се движиш напоследъ!
— Поне не се движа с убийци!
Лоран страшно пребледня. Той млъкна за миг, втренчил поглед в жена си.
После поде с треперещ глас:
— Слушай, моето момиче, да не се караме! Това няма да ни доведе до нищо, нито мене, нито тебе. Аз вече съм стигнал до последния предел. Благоразумно би било за нас двамата да внимаваме, ако не искаме да ни постигне нещастие… Искам ти пет хиляди франка, защото имам нужда от тях! Ще ти кажа дори, че смятам да ги употребя така, че да осигуря нашето спокойствие.
Той се усмихна странно и продължи:
— Хайде, размисли, кажи последната си дума.
— Няма какво да размислям — отговори младата жена, — казах ти, че няма да получиш нито су.
Мъжът й грубо скочи. Тя се уплаши, че ще я набие. Сви се, решена да не отстъпва под ударите. Но Лоран дори не се приближи. Той се задоволи да заяви студено, че е уморен от живота и ще отиде да разкаже за убийството на кварталната полиция.
— Ти ме тласкаш към крайности — каза той, — направи живота ми невъзможен.
Предпочитам да свърша с това… ще ни съдят и ще ни осъдят и двамата. Толкова.
— Да не мислиш, че ще ме уплашиш? — извика Терез. — И аз съм уморена като тебе. И дори ако ти не отидеш, аз ще отида при полицейския комисар. Добре, в края на краищата, готова съм да те последвам на ешафода, не съм страхливка като тебе. Хайде, ела с мене при комисаря.
Тя стана и тръгна към стълбата.
— Точно така — каза Лоран, — да вървим заедно.
Когато слязоха в магазина, те се спогледаха неспокойни, ужасени. Стори им се, че някой ги прикова към пода. Няколкото секунди, през които бяха слезли по дървената стълба, им бяха достатъчни да ги осени като мълния мисълта за последствията от подобно признание. В същото време внезапно те видяха съвсем ясно полицаите, затвора, съда, гилотината. И се почувстваха така безсилни, че бяха готови да се хвърлят на колене, да се молят един на друг да останат, да не разкриват нищо. Страх и неловкост ги задържаха неподвижни и безмълвни две-три минути. Първа Терез се реши да отстъпи, тя каза: