След всяко ново стълкновение ставаха още по-подозрителни и по-свирепи.
От сутрин до вечер се шпионираха. Лоран не излизаше вече от жилището в пасажа, а и Терез не го пускаше да излиза сам. Техните съмнения, ужасът от признанието ги сближаваха, обвързваха ги жестоко. Никога след женитбата си не бяха живели така тясно свързани и никога не бяха страдали така. Но въпреки тревогите не откъсваха очи един от друг, предпочитаха да изтърпят най-палещите мъки, отколкото да се разделят за един час.
Ако Терез слезеше в магазина, Лоран също веднага слизаше от страх да не заговори с някоя клиентка. Ако Лоран застанеше до вратата, загледан в минувачите на пасажа, Терез заставаше до него, за да го следи да не заговори с някого. В четвъртък вечер, когато идваха гостите, убийците си отправяха умолителни погледи и слушаха думите си с ужас, страхуваха се да не би другия да признае нещо, да каже нещо двусмислено.
Това положение не можеше да продължава.
Терез и Лоран стигнаха поотделно до мисълта да се избавят с ново престъпление от първото престъпление. Абсолютно необходимо бе единият от двамата да изчезне, за да се успокои другия. Тази мисъл им хрумна едновременно; и двамата чувстваха тягостна необходимост да се разделят колкото се може по-скоро, и двамата искаха да се разделят завинаги. Появилото се желание за ново убийство им се стори естествена, съдбоносна, неизбежна последица от убийството на Камий. Те дори не се замислиха, приеха плана за убийство, като единствено средство за спасение. Лоран реши да убие Терез, защото Терез го притесняваше и можеше да го погуби с една-единствена дума, защото му причиняваше непоносими страдания; Терез реши да убие Лоран по същите причини.
Твърдо взетото решение за убийство ги успокои малко. Те започнаха да премислят подробностите. Действаха като в треска, без да проявяват предпазливост; дори не се сещаха за възможните последици от предстоящото убийство, без да са си осигурили бягство или друг начин да избягнат наказанието. Чувстваха непреодолима потребност да се убият и се подчиняваха на тази необходимост като побеснели животни. Не се бяха издали за първото престъпление, което бяха прикрили с толкова хитрост, а в същото време рискуваха да отидат на ешафода, подготвяйки второ убийство, за което дори не помисляха как да го укрият. В поведението им имаше някакво противоречие, но те не го забелязваха. Казваха си само, че ако успеят да избягат, ще отидат да живеят в чужбина, като отнесат всичките пари. Терез от петнадесет-двадесет дни бе изтеглила всичките няколко хиляди франка от зестрата си и ги държеше в чекмеджето, Лоран знаеше това. Нито за миг не се питаха какво ще стане с госпожа Ракен.
Преди няколко седмици Лоран бе срещнал един от старите си ученици от колежа, който работеше тогава при един известен химик, занимаващ се с токсикология. Този приятел го покани в лабораторията, където работеше, за да му покаже апаратите и му назова съставките. Една вечер, когато вече се бе решил да убие Терез, Лоран, като гледаше как тя пие подсладена вода от чашата, си припомни, че бе видял в лабораторията малко флаконче с циановодородна киселина. Сети се какво му бе казал младият лаборант за страшното действие на тази отрова, която поразявала, без да остави големи следи, и реши, че точно това е отровата, която му трябва. На другия ден успя да се измъкне, отиде при приятеля си и докато той беше с гръб, открадна малкото флаконче.
Същия ден Терез се възползва от отсъствието на Лоран, за да наточи един кухненски нож, нащърбен от чупенето на захар. Тя скри ножа в един ъгъл на бюфета.
32
Следващия четвъртък вечерта у семейство Ракен, както гостите продължаваха да ги наричат, бе особено весело. Всички седяха до единайсет и половина. Като си отиваше, Гриве каза, че никога не е прекарвал по-приятна вечер.
Сюзан бе бременна и през цялото време говореше на Терез за грижите и радостите си. Терез сякаш я слушаше с голямо внимание; втренчила очи, стиснала устни, тя от време на време навеждаше глава, а когато притваряше клепки, сякаш сянка покриваше цялото й лице. Лоран от своя страна прояви голямо любопитство къ разказите на стария Мишо и Оливие. Тези господа бяха неизчерпаеми и Гриве едва успяваше да подхвърли някоя и друга дума между приказките на бащата и сина. Впрочем той донякъде ги уважаваше, смяташе, че говорят добре. Тази вечер те повече си приказваха, вместо да играят и той наивно се провикна, че разказите на бившия полицейски комисар го забавлявали почти толкова, колкото една партия домино.
Близо четири години вече семейство Мишо и Гриве прекарваха всеки четвъртък у семейство Ракен и нито веднъж не се бяха отегчили от тези еднообразни събирания, които се повтаряха с дразнеща точност. Нито за миг не бяха отгатнали нещо от драмата, която се разиграваше в тази винаги тиха и спокойна къща. Оливие твърдеше обикновено със свойственото нему полицейско остроумие, че трапезарията лъха на честни хора. Гриве, за да не остане по-назад, ч нарече „храм на умиротворението“. В последно време Терез трябваше два три пъти да обяснява, че има синини по лицето си, защото е паднала. Впрочем никой от тях не би и помислил, че това са следи от юмруците на Лоран; те бяха убедени, че семейството на домакините може да служи за пример на нежност и любов.