Щом се прибереше в къщи, вечеряше, после сядаше да чете. Беше си купил произведенията на Бюфон и всяка вечер, независимо от скуката, която му навяваше подобно четиво, поставяше си за задача да прочете двадесет-тридесет страници. Освен това четеше книжки от периодичните издания по десет сантима едната: „История на Консулството и Империята“ от Тиер и „История на жирондистите“ от Ламартин, както и някои научнопопулярни съчинения. Мислеше, че така допълва образованието си. Понякога караше жена си да го слуша, а той й прочиташе няколко страници или някой анекдот. Винаги много се чудеше как е възможно Терез да стои замислена и мълчалива цялата вечер, без да се поддаде на изкушението да прочете някоя книга. Всъщност той само се убеждаваше, че жена му не блести с кой знае какъв ум.
Терез нетърпеливо отблъскваше книгите. Предпочиташе да стои, без да прави нищо, втренчила поглед, потънала в празни, неясни мисли. Впрочем тя запазваше непрекъснато равното си, любезно държание. С цялата си воля се стремеше да направи от себе си пасивно оръдие на безгранична услужливост и самоотверженост.
Търговията им се развиваше мирно и тихо. Печалбите в края на всеки месец бяха едни и същи. Клиентелата им се състоеше предимно от работнички от квартала. През пет минути в магазина влизаше някоя девойка и си купуваше нещо по за няколко су. Терез обслужваше клиентите винаги с едни и същи думи, с неизменна безизразна усмивка. Госпожа Ракен беше по-приветлива, по-разговорчива и истината е, че всъщност тя привличаше и задържаше клиентелата.
Така се изнизаха три години, ден след ден, изцяло подобни една на друга. Камий не беше отсъствувал нито един ден от службата. Майка му и жена му почти не излизаха от магазина. Живеейки след влажна тъма, сред мрачно, подтискащо безмълвие, Терез виждаше как животът се разстила пред нея празен, предлагащ й всяка вечер все същото студено легло и всяка сутрин все същия пуст ден.
4
Един път седмично, в четвъртък вечер, семейство Ракен приемаше гости. Запалваха голяма лампа в трапезарията и слагаха на огъня чайник с вода. Това беше истинско събитие. Тази вечер се отличаваше от всички останали през седмицата; тя се превърна в нещо като традиция за семейството — весело еснафско пиршество. В тези дни си лягаха в единадесет часа.
Госпожа Ракен срещна в Париж един свой стар приятел, полицейския комисар Мишо, който бе служил във Вернон двадесет години и с когото бяха живели в една и съща къща. Там се бяха сближили, но когато вдовицата продаде магазина си и се настани в къщата на брега на реката, те малко по малко престанаха да се виждат. Мишо напусна провинцията няколко месеца по-късно и се настани в Париж на улица Сен, където преживяваше мирно и тихо със своите хиляда и петстотин франка пенсия. Един дъждовен ден срещна своята приятелка в пасажа на Пон-Ньоф; още същата вечер получи покана за вечеря у семейство Ракен.
Така четвъртък стана приемен ден. Бившият полицейски комисар свикна акуратно да идва един път седмично у тях. Накрая започна да води и сина си Оливие, висок, сух и мършав тридесетгодишен мъж, женен за дребна, вяла, болнава жена. Оливие работеше в полицейската префектура с три хиляди франка заплата, която предизвикваше страшна завист у Камий; беше началник канцелария в полицията по поддържане реда и сигурността. Още от първия ден Терез намрази този надут и бездушен момък, който си въобразяваше, че с мършавото си, върлинесто тяло и с присъствието на слабоватата си клета женица удостоява с кой знае какво щастие магазинчето в пасажа.
Камий доведе още един гост, стар служител от Орлеански железници. Гриве имаше двадесет години служба. Беше началник канцелария и печелеше две хиляди и сто франка. Той раздаваше работа в канцеларията, затова Камий проявяваше известно уважение към него; надяваше се, че един ден, след десетина години, когато Гриве умре, той ще го замести. Гриве беше възхитен от приема на госпожа Ракен и ги подещаваше всяка седмица със забележителна точност. След шест месеца посещението в четвъртък стана за него нещо като дълг: той ходеше в пасажа на Пон-Ньоф, както всяка сутрни отиваше в канцеларията си, машинално, сякаш воден от животински инстинкт.
Приемите се оживиха. В седем часа госпожа Ракен запалваше огъня, поставяше по средата на масата лампата и до нея доминото, избърсваше приборите за чай, които обикновено стояха в бюфета. Точно в осем часа старият Мишо и Гриве се срещаха пред магазинчето, идващи единият от улица Сен, другият от улица Мазарин. Те влизаха заедно и тогава цялото семейство се качваше на първия етаж. После сядаха около масата и чакаха Оливие Мишо и жена му, които винаги закъсняваха. Когато се съберяха всички, госпожа Ракен наливаше чая, Камий изсипваше върху мушамата доминото и всеки се задълбочаваше в играта. Чуваше се сам тракането на жетоните. След всяка партия играчите спореха две-три минути, после отново настъпваше тягостна тишина, нарушавана само от сухо тракане.