Питър напечата „ТЕКСТТРЕП / Хобсън / Родънбъри / ИИ7 — ИИ10“ — което означаваше: навсякъде в системите, свързани с изкуствения интелект, под номера от 7 до 10 включително. Замени „Хобсън“ с „Родънбъри“.
Програмата започна да работи. Това търсене беше с много по-ограничени параметри — трябваше да извърши подмяна на един-единствен термин — областта беше много по-тясна: само четири компютъра, в сравнение със стоте — бяха дори повече от сто, — които инспектор Файлоу изследваше в момента. Ако имаше късмет, програмата щеше да приключи с подмяната преди да стане прекалено късно…
Главният процесор звънна, сигнализирайки, че задачата е изпълнена. Йоргенсон се беше върнал, след като не откри нищо интересно в помещението за наблюдение. Той погледна екрана, после Сандра. Името „Хобсън“ беше споменато само тринадесет пъти. Сандра посочи монитора.
— Покажи в какъв контекст е използван терминът за търсене „Хобсън“.
Думата „Хобсън“ се срещаше два пъти в речник на централния процесор във връзка с файла „Изборът на Хобсън“.
Веднъж се появяваше във файл, свързан с личната карта на потребител на продуктите на „Огледален образ“ — в този случай на името Питър Дж. Хобсън отговаряше думата „Фобсън“.
Компютъризирана версия на „Ролодекс“ с домашния адрес и бизнес-адреса на Питър Хобсън.
И още девет срещания, предимно в бележки за авторското право на компанията „Хобсън Мониторинг“, свързани с различни елементи от софтуера на скенерното оборудване.
— Нищо — заяви Йоргенсон.
— Той има открита сметка тук — каза Сандра, обръщайки се към Саркар.
— Кой? — попита той.
— Питър Хобсън.
— О, да. Ние използваме някои програми, разработени от неговата компания.
— И нищо повече?
— Е, ние сме приятели и естествено, че ще имам домашния му адрес. — Видът на Саркар беше съвсем невинен.
ГЛАВА 41
Кейти Хобсън беше изтощена. Беше прекарала мъчително дълъг ден в службата, блъскайки се над сметката на „Туризъм Онтарио“. Беше спряла в специализирания магазин за хранителни стоки „Миракъл Фуд Март“, но идиотът пред нея беше решил да се освободи от всичките си дребни монети при касиера. „Някои хора — помисли си Кейти — трябва да бъдат принудени да ползват дебитни карти.“
Когато най-сетне се прибра, притисна палец към скенера „ФАЙЛ“, натоварвайки го с цялата си тежест, като че единствено палецът я предпазваше да не се просне на земята. Зеленият полупроводников диод й намигна, затварящият механизъм се раздвижи и тежката врата се плъзна встрани. Тя влезе. Вратата се затвори след нея, ключалката изщрака и затварящият механизъм зае първоначалното си положение.
— Осветление — каза Кейти.
Нищо не се случи. Тя се изкашля, за да прочисти гърлото си, и опита отново:
— Осветление.
Пак нищо. Кейти въздъхна, остави пликовете с покупките и пипнешком затърси ключа за ръчно запалване на осветлението. Намери го, но и той не работеше.
Тръгна към всекидневната. Виждаше пробляскващите цифрови дисплеи на видеото, така че не можеше да бъде прекъсване на електрозахранването; може би просто крушката в антрето беше изгоряла. Тя каза „Осветление“ още веднъж, но трите керамични лампи върху масата не светнаха.
Кейти поклати глава. Питър непрекъснато бърникаше по уредите, контролиращи електрическата система.
Легна на дивана и отпусна пулсиращите си от болка крака. Такъв дълъг ден! Затвори очи, наслаждавайки се на тъмнината. След малко си спомни за покупките, надигна се и тръгна към антрето. Отново опита с ключа за ръчно запалване, каза и „Осветление“. Отново никакъв резултат. Понечи да вземе пликовете и забеляза телефона върху малката масичка в коридора. Голямата червена лампа до клавиатурата му светеше. Кейти се приближи. Върху дисплея беше изписано: „Линията е заета“.
А телефонът не беше позвънил.
Оставаха още няколко часа, докато Питър се прибере — беше на среща на Управителния съвет в обединената болница „Норт Йорк“.
Освен ако…
— Питър! — Викът й отекна слабо в коридора. — Питър, тук ли си?
Не последва никакъв отговор. Тя вдигна телефонната слушалка и чу пронизително скърцане. Модем.
Отново погледна цифровия дисплей. „Частен разговор“. Обаждането беше някъде отвън, но който използваше модема, беше пожелал заличаване на образа върху екрана на видеофона.
„Боже мой! — помисли си тя. — Някой от електронните двойници.“
Тя с трясък постави слушалката на мястото й, после отново я вдигна, разтърси целия апарат: опитваше се да създаде достатъчно шум по линията, за да прекъсне връзката.