След три часа Питър се прибра. Външната врата се отвори съвсем нормално пред него. Откри, че килимът във всекидневната е подгизнал; чу, че на горния етаж плющят водни струи. Изтича до банята и отвори вратата. В мига, когато влезе, водата спря да шурти.
Кейти отметна завесата и се изправи във ваната.
— Нито аз, нито който и да било мой двойник щяха да постъпят така с тебе — каза тя и го изгледа свирепо. — Сега вече сме квит.
Кейти съвсем разумно отказа да остане в къщата. Питър я закара в апартамента на сестра й. Тя все още беше ядосана, но постепенно се успокояваше и прие прегръдката му, когато се разделиха. След това Питър отиде направо в кабинета си, включи се в мрежата и изпрати електронно послание до целия свят:
ДАТА: 15 ДЕКЕМВРИ 2011 ГОДИНА 23:11 ЧАСА ИЗТОЧНО ВРЕМЕ
ОТ: ПИТЪР ДЖ. ХОБСЪН
ДО: МОИТЕ БРАТЯ
ОТНОСНО: МОЛБА ОТ СТРАНА НА ПИТЪР ДЖ. ХОБСЪН
НЕЗАБАВНО ТРЯБВА ДА РАЗГОВАРЯМ С ВАС.
МОЛЯ, ОТГОВОРЕТЕ.
Електронните двойници отговориха почти веднага.
— Тук съм — обади се единият.
— Добър вечер, Пийт — поздрави го вторият.
— Какво има? — попита третият.
Всички приказваха чрез един и същи гласов чип и ако сами не посочеха кой говори в момента, беше почти невъзможно да се различат. Е, сега това нямаше значение.
— Зная какво става — каза Питър. — Зная, че един от вас убива хора заради мен. Но днес беше заплашена Кейти. Няма да търпя това. Няма да допусна Кейти да бъде наранена. Нито сега, нито никога. Разбрахте ли?
Тишина.
— Разбрахте ли?
Все така никакъв отговор.
Питър въздъхна, изгубил всякакво търпение.
— Вижте, зная, че Саркар и аз не можем да ви извадим от мрежата. Но ако повторите още веднъж пъкленото си дело, ще обявим публично, че съществувате. Пресата ще се нахвърли жадно върху историята за изкуствен интелект — убиец, който се е скрил в електронната мрежа. Не мислете, че няма да предприемат цялостно рестартиране на мрежата, за да се отърват от вас.
Глас от високоговорителя:
— Грешиш, Питър. Никой от нас не би извършил убийство. Но ако обявиш публично, че съществуваме, хората ще повярват на твърдението ти — в крайна сметка сега ти си известният Питър Хобсън. А това ще означава, че именно ти ще бъдеш обвинен за смъртта на убитите господа.
— Това не ме интересува — заяви Питър. — Ще направя всичко, което е нужно да защитя Кейти, дори ако това означава, че самият аз трябва да отида в затвора.
— Но Кейти те нарани — изрече механичният глас. — Кейти те нарани повече от всеки друг на света.
— Това, че ме е наранила — възрази Питър, — не е голямо престъпление. Не се шегувам: ако я заплашите още веднъж, ако я нараните по какъвто и да било начин, аз ще се погрижа всички вие да бъдете унищожени. Все ще намеря някакъв начин да го направя.
— Бихме могли — изрече много бавно електронният глас — да се отървем от теб, за да предотвратим подобен развой на събитията.
— Това в известен смисъл би било самоубийство — каза Питър. — Или братоубийство. Във всеки случай зная, че това е нещо, което аз никога не бих извършил, а това означава, че вие също не бихте го извършили.
— Ти не би убил и колегата на Кейти — изтъкна гласът. — Но въпреки това вярваш, че някой от нас го е сторил.
Питър се облегна на стола.
— Не, не бих го убил, но… но аз самият исках това. Срамувам се да го призная, но исках да го видя мъртъв. Ала не бих извършил самоубийство — дори не бих помислил да убивам себе си — следователно зная, че и вие не бихте помислили сериозно за това.
— Но мислиш да убиеш нас — каза гласът.
— Това е различно — подчерта Питър. — Аз съм първообразът. Знаете, че е така. Дълбоко в сърцето си съм убеден, че компютърните двойници не са така живи както човек от плът и кръв. И тъй като аз вярвам в това, то вие също вярвате в него.
— Може би — отговори гласът.
— А сега се опитвате да убиете Кейти — продължи Питър, — Поне това трябва да престане. Не наранявайте Кейти. Не заплашвайте Кейти. Не правете каквото и да било с Кейти.
— Но тя те нарани — повтори синтезаторът.
— Да — извика Питър. — Тя ме нарани. Но ще се чувствам по-дълбоко наранен, ако я няма. Ако тя е мъртва, аз ще бъда унищожен.
— Защо? — попита гласът.
— Защото я обичам, по дяволите! Обичам я повече от самия живот. Обичам я с всяка фибра на съществото си.
— Наистина ли? — изрече гласът.
Питър замълча, затаил дъх. Замисли се. Нима говореше така единствено заради гнева си? Нима дърдореше неща, които в действителност нямаше предвид? Или пък беше вярно — наистина вярно?