— 32-ро подразделение — каза той.
— Сандра Файлоу — изрече в отговор Питър.
— Днес е в почивка — обясни сержантът. — Може ли някой друг да направи нещо за вас?
— Не… става дума за нещо лично. Знаете ли къде е?
— Нямам представа — отговори полицаят.
— Мога ли да получа от вас домашния й телефонен номер?
Ченгето се засмя.
— Сигурно се шегувате.
Питър прекрати връзката, избра служба „Справки“ и каза:
— Файлоу, Сандра.
— Няма такава в указателя — отвърна гласът на компютъра.
Разбира се.
— Файлоу, А. — повтори той. — „А“ за Александрия.
— Няма такава в указателя.
По дяволите! Но за едно ченге щеше да е истинска лудост да посочи телефонния си номер в указателя — освен ако това беше номерът на бившия й съпруг.
— Имате ли списък на лица с фамилия „Файлоу“?
— Няма такъв списък.
Питър прекъсна връзката. Трябваше да има някакъв начин да се добере до нея…
Градските справочници. Беше ги виждал в обществените библиотеки. Първоначалното им предназначение беше да посочват името, съответстващо на определен адрес, но след като бяха трансформирани на СВ-КОМ, беше съвсем лесно да направят и обратната справка — да открият адреса по посоченото име. Питър отново се обади до „Справки“ за номера на централния клон на Обществената библиотека в Норт Йорк.
— Здравейте — отговори му женски глас — Справочен отдел.
— Здравейте — каза Питър. — Имате ли градски справочници?
— Да.
— Бихте ли ми казали адреса на Александрия Файлоу, моля? Ф-А-Й-Л-0-У.
— Почакайте секунда, господине. — Последва пауза. — В справочника не е посочена А. Файлоу, господине. Единственото лице под фамилия „Файлоу“ в справочника е Санди.
Санди — този вариант на името й не подсказваше дали е мъж, или жена. Тъкмо предпазната мярка, каквато би взела интелигентна жена, която живее сама.
— Каква е професията на Санди Файлоу?
— В справочника е записано — „социален работник“, господине.
Би могло да означава всичко.
— Тя е. Какъв е адресът, моля?
— Авеню „Мелвил“ №216.
Питър си го записа.
— Има ли телефонен номер?
— Не е посочен в справочника.
— Благодаря ви — каза Питър. — Много ви благодаря.
Той прекъсна връзката. Никога не беше чувал за авеню „Мелвил“. Извика на екрана електронната карта на града и я проучи. Намираше се в участък „Дон Милс“. Не беше прекалено далеч. На около 20 минути с кола. Знаеше, че всичко звучи налудничаво, като параноична фантазия. И все пак…
ГЛАВА 43
На път за авеню „Мелвил“ Питър се опита да открие слаби места в теорията си, но вместо това тя ставаше все по-убедителна. Свободният ден на Сандра. Ден, когато по всяка вероятност тя няма да е въоръжена. Идеалният ден да убиеш ченге.
Движението беше натоварено. Питър буквално легна върху клаксона на колата. Въпреки компютъризирания дисплей, където беше изобразен маршрутът, който трябваше да следва, той зави в погрешна посока и се озова на улица без изход. Ругаейки, обърна обратно и пое в противоположната посока. Караше безразсъдно, знаеше това. Но само ако можеше да предупреди Сандра, да й каже, че някой може би иска да я ликвидира — тя беше в състояние да се защити, беше сигурен. Нали беше ченге.
Накрая излезе на авеню „Мелвил“. Номер 216 беше обикновена къща. Нищо в нея не биеше на очи. Тревата имаше нужда от подрязване. Пред къщата беше паркирал кафяв фургон на службата за колетни пратки.
Табелката на тротоара предупреждаваше, че паркирането по улицата преди 18:00 часа е незаконно. Питър не й обърна внимание.
Вдигна поглед към къщата. Външната врата беше затворена. Това му се стори абсурдно. Та къде беше служителят, донесъл пратката?
Сърцето на Питър заби лудо. Ами ако убиецът беше вътре?
Параноя. Лудост.
И все пак…
Той изскочи от колата, отвори багажника, сграбчи щангата за смяна на гумите и затича към вратата.
И тъкмо преди да натисне звънеца, чу шум, долитащ отвътре: нещо тежко падна на пода.
Натисна звънеца с всичка сила.
Никакъв отговор.
„Щом съм се хванал на хорото — помисли си Питър, — трябва да играя докрай.“
До вратата имаше тесен прозорец от матирано стъкло, стигащ от тавана до пода. Питър го удари с щангата. Стъклото се напука. Той стовари металния прът върху него с всичка сила. Прозорецът се разби. Питър пъхна ръка вътре, отключи вратата и я отвори.
Мозъкът му се опитваше да оцени обстановката. Късо стълбище отвеждаше от преддверието навътре. На последната стълбищна площадка стоеше едър мъж с униформата на пощальон. Държеше нещо, което приличаше на голям портфейл. Просната на пода зад него лежеше Сандра Файлоу — в безсъзнание или може би мъртва. Шумът, който бе чул, може би бе от падането на Сандра.