— Онзи, който най-много прилича на тебе. Двойникът Контрол. Основата на експеримента.
Питър впери очи напред.
— Наистина ли?
— Да.
— Но… но в това няма никакъв смисъл.
— Нима?
— Искам да кажа… ние бяхме приели, че като изменихме мозъчно-скенерните картини, за да създадем Амбротос и Дух, по някакъв начин сме ги лишили от морал.
— Наистина ли мислиш, че убийствата на колегата и бащата на Кейти са неморални? — попита Контрол.
— Да. Подчертано да.
— Но ти искаше те да бъдат мъртви.
— Но аз не бих ги убил — отговори Питър. — Наистина, фактът, че въпреки предизвикателството, особено в случая с Ханс, не извърших убийство, доказва това. Бих могъл да наема убиец както всеки един от вас. Защо ти — просто машинно ехо на самия мен — би извършил нещо, което аз, човекът, не бих?
— Ти знаеш, че ти си истинският. Аз също зная, че ти си истинският.
— И какво от това?
— Убоди ме и може би няма да ми потече кръв. Постъпи несправедливо спрямо мен и аз непременно ще си отмъстя.
— Какво?
— Знаеш ли, Саркар — поде двойникът. — Наистина свърши прекрасно работата си. Но трябваше да ми дадеш и усещане за сърбеж, за да мога да се чеша.
— Но защо? — отново попита Питър. — Защо ти би сторил нещо, което аз не бих?
— Помниш ли какво е казал Декарт?
— Много години изминаха, откакто…
— Ще си спомниш, ако се понапрегнеш мъничко — отговори двойникът. — Знаеш ли, стана ми любопитно защо съм различен от тебе и ето — спомних си какво е казал Декарт. Рене Декарт е основал школата на дуализма във философията, основаваща се на убеждението, че тялото и душата са две отделни неща. Казано с други думи, той е вярвал, че мозъкът и умът се различни; душата наистина съществува.
— Да. И какво от това?
— Дуализмът на Декарт е в контраст с материалистическия светоглед, който преобладава днес и според който единствената реалност е физическата реалност; умът не е нищо повече от мозъка, мисълта е просто биохимия и душата не съществува.
— Но сега знаем, че възгледите на Декарт са били правилни — каза Питър. — Видяхме как душата напуска тялото.
— Не съвсем. Знаем, че възгледите на Декарт са правилни що се отнася до вас. Правилни са за човешките същества. Но аз не съм истинско човешко същество. Аз съм електронно копие, съществуващо в компютъра. Това е всичко, което представлявам. Ако твоят вирус ме изтрие, ще престана да съществувам — напълно, изцяло. За мен, когото ти нарече копието, служещо за контрол на експеримента, дуалистичната философия е напълно погрешна. Аз нямам душа.
— И това те прави толкова различен от мен, съществуващият в действителност човек?
— Да, цялата разлика се състои в това. Ти трябва да се тревожиш за последствията от постъпките си. Не просто заради изискванията на закона, но и от морална гледна точка. Възпитан си в свят, където казват, че съществува висш съдник на морала и ти ще бъдеш подложен на съд.
— Не вярвам в това. Наистина не вярвам.
— „Наистина не вярвам“. С това искаш да кажеш, че не приемаш подобна интелектуална позиция. Не и когато помислиш за това. Не и на повърхността. Дълбоко в себе си оценяваш своите постъпки с оглед на възможността, макар че тя е смътна и далечна, — че някога ще те държат отговорен за тях. Ти доказа съществуването на някакъв живот след смъртта. Това дава нова сила на въпроса за Страшния съд, въпрос, на който не можеш да отговориш, като просто използваш компютърни копия. И възможността, че може да бъдеш изправен пред съд за своите постъпки, ръководи нравствеността ти. Независимо от това колко си мразил Ханс — нека бъдем честни — и аз, и ти го мразехме с такава ярост, че дори бяхме изненадани от това — та независимо от това колко го мразеше, ти нямаше да го убиеш. Потенциалната цена е прекалено висока; ти имаш безсмъртна душа и поне това предполага тежко наказание или как се наричаше… проклятие. Но аз нямам душа. Аз няма да се изправям пред никакъв съд, защото нито сега, нито някога съм бил наистина жив. Аз мога да правя точно онова, което ти искаш да правиш. В материалистичния светоглед на моето съществуване няма по-висш съдник от самия мен. Ханс беше зъл и светът е по-добро място за живеене без него. Не изпитвам никакви угризения за онова, което направих, само съжалявам, че не съществуваше начин да видя в действителност смъртта му. Ако трябва да извърша още веднъж същото нещо — ще го сторя за една наносекунда.
— Но и другите двойници не са били отговорни за постъпките си пред някого — изтъкна Питър. — Защо някой от тях не е организирал убийствата?
— Би трябвало да попиташ самите тях за това.
Питър се намръщи.