— Амбротос, чуваш ли ме?
— Да.
— Ти не уби Ханс. Но сигурно осъзнаваш в същата степен както Контрол, че си компютърно копие. И ти ли искаше да го убиеш?
Пауза преди да прозвучи отговорът. Лениво събиране на мислите.
— Не. Аз разглеждам нещата в перспектива. Ще преодолеем интимната връзка на Кейти. Може би не след година или десет години. Може би дори не и след цял век. Но в края на краищата ще успеем. Този инцидент беше просто миниатюрна част от огромна връзка, огромен живот.
— Дух, а ти? Защо не уби Ханс?
— Онова, което се случи между Ханс и Кейти, беше биологично явление. — Синтезаторът произнесе прилагателното с отвращение. — Тя не обичаше Ханс, нито пък Ханс обичаше нея. Беше просто секс. Изпитвам задоволство, като знаем, че Кейти обича само нас.
Саркар държеше червената карта в ръка, онази, върху която имаше надпис: „Контрол“, и гледаше Питър. Питър знаеше, че чака знак да я използва, но не можеше да се насили да му го даде.
Саркар отиде до един компютър в другия край на стаята, наведе се да пъхне червената карта и…
… и изведнъж бръкна в джоба на ризата си и извади една черна карта.
Питър скочи.
— Не!
Саркар пъхна картата и натисна едно копче.
— Какво става? — извика гласът от ситнезатора.
Питър се хвърли към Саркар, но той вдигна ръка и заяви:
— Вече е прекалено късно. Вирусът е в мрежата.
Питър извади черната карта и обзет от безсилие, я запокити във въздуха. Тя се удари в стената и се плъзна по пода.
— Проклет да си, Саркар! — изкрещя Питър. — Аз им дадох думата си.
— Тези… тези копия, които направихме, не са живи, Питър. Не са истински. Нямат душа.
— Но…
— Няма смисъл да спорим за това, Питър. Пуснах в мрежата най-широкообхватната разновидност на вируса. Ако двойниците не са вече мъртви, скоро ще бъдат. — Саркар погледна приятеля си. — Моля те, опитай се да разбереш, Питър. Рискът е прекалено голям. Това трябва да спре.
— Няма да спре — обади се глас от високоговорителя на другия компютър.
И двамата стреснато се обърнаха натам.
— Кой беше това? — попита Питър.
— Двойникът, когото наричаш Дух. Може би сте забелязали, а може би не — вече ми е трудно да си спомням какви бяха дедуктивните ми способности, макар че зная: някога те са били само безкрайно малка част от онова, което представляват сега. Поради това, че нямам тяло и вече не съм същество, подчиняващо се на електрохимически процеси, всъщност аз съм по-интелигентен, отколкото преди, може би хиляди пъти. Ти, Саркар, се ласкаеш от мисълта, че можеш да ме надхитриш — наистина признавам, имаше време, когато с лекота побеждаваше Питър Хобсън — човека от плът и кръв. Но в мига, когато за пръв път спомена за своя вирус, аз се свързах с източника на кодови ключове — те се съхраняват върху Драйв Р в микропроцесора на „Огледален образ“ в компютърната ти лаборатория „Слънце“ — и разработих електронно антитяло, което да разруши всяко копие на вируса, преди то да изтрие мен или братята ми. Подозирах, че няма да се задоволиш с унищожаването на виновния двойник, и сега виждам, че съм бил прав.
— Бяха ми необходими няколко дни да направя този вирус — възрази Саркар.
— А на мен — секунди, за да създам защита срещу него. Не можеш да ме надхитриш, както дете не би могло да изиграе възрастен мъж.
Саркар изглеждаше смаян.
— Много смях — изрече саркастично той.
— Точно така — отвърна Дух. — Много нервни връзки… връзки, които ти убягват и не ще проумееш.
Питър се отпусна на креслото. Беше изумен.
— Значи двойникът Контрол ще остане на свобода. — Той поклати глава. — Контрол, ти, негоднико… ти ли беше онзи, който заплаши Кейти?
— Да.
Питър се наведе напред, обзет от ярост.
— Проклет да си. Никога не съм искал да я нараня.
— Разбира се, че не си — отговори спокойно Контрол. — Пък и тя никога не е била застрашена от истинска опасност — противопожарната система я окъпа със студена вода, това беше всичко. Просто исках да си наясно с чувствата си към нея, да разбереш колко важна е тя за тебе.
— Мръсник! — извика Питър.
— Естествено — отвърна Контрол. — В края на краищата нали и ти си такъв.
ГЛАВА 45
Сега, след като беше проучила спомените на Питър Хобсън, Сандра Файлоу го разбираше, разбираше събитията, вследствие на които беше попаднала в интензивното отделение. Умираше, беше почти неспособна да се движи и да приказва. Сега познаваше Питър по-добре, отколкото родителите си, отколкото бившия си съпруг или дъщеря си. И като го познаваше толкова добре, като разбиваше така дълбоко мотивите на постъпките му, тя разбра, че не може да го мрази…