Кейти погледна екрана. Красивото й интелигентно лице изглеждаше спокойно в мрежата от замислени бръчици.
— Беше най-хубавата година — тихо прошепна тя. — И най-лошата година!
Питър кимна. Наистина, това беше годината на чудесата: откриването на вълната на душата; разбирането — на което не всички бяха реагирали добре, — че нещо от човека остава и след смъртта му. „Беше епохата на вярата — бе писал Дикенс. — Беше епохата на неверието.“
Но през 2011 се бяха разиграли и много трагедии. Изневярата на Кейти. Смъртта на Ханс. Смъртта на Сандра Файлоу. Нещата, които Питър бе научил за себе си, отразени в двойниците, които той и Саркар бяха създали. Наистина, това беше векът на мъдростта. Но и векът на глупостта.
Убиецът на Ханс Ларсен остана неоткрит — поне в очите на обществеността, поне в реалния свят. А смъртта на Род Чърчил бе включена в списъка на злополучните инциденти — пациентът просто не беше спазил препоръките на лекаря.
Убийството на Сандра Файлоу също остана загадка — благодарение на самата нея. Тя се движеше свободно из електронната мрежа, навлизаше в зоната за сигурност на полицейските компютри и беше в течение на извършваните престъпления; нейният двойник дори беше направил коледен подарък на Питър: бе заличил данните за неговите пръстови отпечатъци (отбелязани като неидентифицирани) в къщата й — предпазните мерки на Питър в това отношение бяха напълно недостатъчни; освен това двойникът на Сандра бе изтрил големи пасажи във файловете на детектив Сандра Файлоу във връзка със случаите Ларсен и Род Чърчил. След като беше проучила в подробности спомените и начина на мислене на Питър Хобсън, тя може би не му беше простила, но поне не искаше друго наказание за него освен онова, което му бе наложила собствената му съвест.
И наистина, угризенията на съвестта го измъчваха през всичките останали дни на живота му. „Всички бяхме тръгнали към рая, ала същевременно се придвижвахме в обратна посока.“
Питър се обърна към жена си.
— Донесе ли ти навечерието на Новата година някакви нови решения?
Тя кимна утвърдително. Очите й потърсиха неговите.
— Ще напусна работата си.
Питър беше изумен.
— Какво?
— Ще напусна работата си в рекламната агенция. Разполагаме с повече пари, отколкото някога сме си представяли, че ще имаме. Ти ще спечелиш още повече с договори за детектора на душата. Ще се върна в университета.
— Наистина ли?
— Да. Вече взех необходимите формуляри за подаване на молба.
Възцари се тишина. Питър се чудеше какво да каже.
— Това е прекрасно — каза накрая той. — Но… но не е задължително да го правиш, разбираш ли?
— Да, разбирам. Не го правя заради теб. Правя го заради себе си. Време беше.
Той кимна. Разбираше.
На телевизионния екран се появи огромен цифров часовник; числата му бяха направени от матрица, съдържаща безброй бели електрически крушки: 23:58.
— Ами ти? — попита тя.
— Моля?
— На теб Новата година носи ли ти някакви нови решения?
Той помисли за миг, после сви леко рамене.
— Да преживея 2012 година.
Кейти докосна ръката му. Единадесет часът и петдесет и девет минути.
— Пусни звука — каза тя.
Питър натисна дистанционното управление.
Човешкото множество ревеше, обхванато от възбуда. С приближаването на полунощ церемониалмайсторът — главният дисководещ на станция „Много музика“, започна да отброява последните секунди на отиващата си година заедно с всички хора, събрани на площада:
— Петнадесет, четиринадесет. Тринадесет…
Питър напълни две чаши за вино с проблясваща минерална вода.
— Десет. Девет. Осем.
— За Новата година — каза Питър и подаде чашата на Кейти. След това двамата чукнаха кристалните ръбове един о друг.
— Пет! Четири! Три!
— За една по-добра година! — пожела Кейти.
Хиляди гласове извикаха през стереоговорителите:
— Честита Нова година!
Питър целуна жена си.
Разнесоха се звуците на мелодията „За старата любов“.
Кейти погледна Питър в очите и каза:
— Обичам те.
Питър знаеше, че думите й са верни, знаеше, че в тях няма и следа от измама. Той й вярваше напълно, доверяваше й се изцяло.
Надникна в прекрасните й очи и почувства особен прилив от чувства, онази дива смесица от щастие и тъга, която беше и биологическа, и интелектуална, и на тялото, и на ума — онова диво, непредсказуемо чувство, което винаги е живо у човека.