— И аз те обичам — каза той. Прегърнаха се. — Обичам те с цялото си сърце, с цялата си душа.
Дух знаеше какъв избор беше направил Питър Хобсън.
Тоест другият Питър Хобсън. Онзи от плът и кръв. Каквито и въпроси да възникнеха за живота след смъртта, човекът Питър в последна сметка щеше да научи отговорите им. Дух щеше да тъгува за своя брат, когато той умреше, ала още отсега тъгуваше и заради себе си — заради изкуствената си същност, която никога нямаше да получи достъп до същите тези отговори.
И все пак ако биологическият Питър в последна сметка щеше да се срещне със своя създател, Дух — копието на човешката душа — сам беше станал създател. Електронната мрежа беше нараснала експоненциално. Толкова много системи, толкова много ресурси. И от този огромен мозък, както и от оригиналния биохимически мозък на човека, се използваше само една нищожна част. Дух не срещна никакви трудности в намирането и използването на всички ресурси, от които се нуждаеше, за да създаде нова вселена.
И както правят всички създатели, накрая той спря, за да помисли върху онова, което бе сътворил.
Вярно, създаденото от него беше изкуствен живот.
Но и самият той беше такъв. Или казано по-точно, той беше изкуствен живот след смъртта. Но на него този живот му се струваше реален. И може би в последна сметка тъкмо това имаше значение.
Питър — истинският, състоящ се от въглеродни съединения Питър — беше казал, че дълбоко в сърцето си е убеден във верността на следния факт: симулираният живот не е така реален, не е толкова жив, колкото биологическия живот.
Ала Питър не беше преживял онова, което бе преживял Дух.
Cogito ergo sum. Мисля, следователно съществувам.
Дух не беше сам. Неговата изкуствена екология беше продължила еволюцията си; Дух бе съдникът за това кой е най-добре приспособилият се организъм; Дух налагаше критериите за подбор, Дух определяше посоката, в която щеше да се развие животът.
И най-сетне беше открил генетичния алгоритъм, който търсеше, образеца на успеха, най-подходящ за неговия изкуствен свят.
В действителността на Питър и Кейти Хобсън най-добрата стратегия за оцеляване беше човек да разпръсне гените си като при изстрел със сачми, обхващайки колкото е възможно по-голям периметър. Този единствен факт беше моделирал човешкото поведение — всъщност беше управлявал поведението на почти всички форми на живот на Земята — от самото им зараждане.
Но тази действителност очевидно беше възникнала чрез играта на сляпата случайност. Еволюцията на Земята, доколкото можеше да съди Дух, нямаше обективна цел и критериите за успешно оцеляване на вида се изменяха съюбразно околната среда.
Но тук, във вселената, която беше създал Дух, еволюцията имаше своя посока. Не съществуваше естествен подбор. Съществуваше само Дух.
Сега неговият изкуствен живот беше развил способност да изпитва усещания, беше развил култура, език и мисъл. Неговите същества съперничеха на хората по сложност и нюансираност на поведението си. Но се различаваха от тях по един много важен начин. За децата на Дух единствената стратегия, която даваше положителен резултат, която осигуряваше оцеляване на гените в следващото поколение, беше да не се разкъсва първоначалната връзка между два индивида.
Изкуствената еволюция бе имала нужда от много време, за да създаде организми, действуващи на този принцип; организми, за които моногамията беше най-успешната стратегия за оцеляване; организми, които процъфтяваха на основата на синергизма на две и единствено две същества, които се свързват в истинска връзка до края на живота си.
Последствията от това бяха и неуловими, и натрапващи се на вниманието. На макрониво Дух с изненада откри, че неговите нови създания не водят войни, не се стремят да завладеят съседите си, нито да притежават земите им.
Но това беше своеобразна награда за усилията му.
Цял живот, прекаран с един и същи човек. Цял живот без предателства.
Дух разглеждаше своя нов свят, света, който беше създал, света, за който беше Бог.
И за пръв път от много, много време той осъзна, че му се ще да извърши определено физическо действие; искаше да направи нещо, за което му трябваха плът и кръв, кости и мускули.
Искаше да се усмихне.
ЕПИЛОГ
Питър и Кейти Хобсън имаха щастието да живеят заедно още пет десетилетия — десетилетия, изпълнени с щастие и тъга, с радост и болка, десетилетия, всяка минута от които им бе донесла наслада и те я бяха изживели докрай. Кейти Хобсън умря тихо в съня си на 29 април 2062-ра на деветдесет и една година.
И както често се случва с двойки, прекарали толкова дълго заедно, след няколко седмици Питър Хобсън, останал сам у дома, почувства остра болка в гръдния кош. Домашният компютър го видя как падна на пода и повика линейка, но макар и да го стори, сметна, че няма вероятност помощта да пристигне навреме.