Питър се обърна на хълбок. Болката беше мъчителна.
„Изборът на Хобсън“ — помисли си той.
Конят най-близо до вратата.
Някаква врата се отваряше пред него.
И после, съвсем внезапно, болката престана.
Питър знаеше, че сърцето му вече не функционира както трябва. В съзнанието му се надигна паника, но и тя внезапно бе изтласкана настрани — той я бе отпъдил от себе си, сякаш тя принадлежеше на някаква друга част от него.
И изведнъж всичко беше различно.
Той не можеше да вижда.
Не можеше да чува.
Всъщност не можеше да чувства нищо по нормален, човешки начин — липсваха му усещания за допир, миризма, вкус, дори онова неизразимо усещане, че има тяло, че знае къде се намират крайниците му.
Въобще никакви усещания освен…
Освен… някакъв тропизъм, привличане към нещо… нещо далечно и огромно.
Той все още беше Питър Хобсън, все още беше инженер, бизнесмен… и още куп други неща.
Да, той все още беше… Хобсън, точно така. Питър Дж. Хобсън. Инициалът Дж. означаваше… е, това не беше важно. Той си спомни…
Нищо. Въобще нищо. Споменът му беше убягнал.
Естествено. Паметта е биохимично явление, кодирано в нервните мрежи. Той беше откъснат от средата на съхранение.
Той — неточно местоимение. По-уместно беше да се използва „то“. Безполов интелект.
Интелект без спомени, без промени в настроенията, дължащи се на хормонални влияния, без отровите, причиняващи умора, или ендорфините, или… или хиляди други химикали, чиито имена вече не можеше да си спомни. Откъснат от химията, изолиран от биологията, скъсал всякакви връзки с материалната реалност.
Тропизмът продължи, привличайки го напред, тласкайки го напред към… нещо.
Какво остава от човека, когато всичко, което някога е било негово тяло, негов мозък, му е отнето?
Едно-единствено нещо — единственото нещо, което може да оцелее.
Просто същността. Искрата. Сърцевината.
Душата.
Безполова, без идентичност, без спомени, без чувства.
И все пак…
Приближаваше се все по-близо…
Нещо голямо. Нещо трептящо.
Поправка: не нещо. Много неща. Множествено число. Десетки. Не, хиляди. Не — много повече. Милиони пъти повече. Милиарди. Милиарди, всички събрани заедно. Всички, функциониращи като едно цяло.
Сега душата знаеше какво представлява това, най-сетне разбра. Всичките й въпроси получиха отговор. Тя беше частица, треска, прашинка, най-мъничката възможна част, основният неделим елемент на цялото.
Атом от Бога.
Най-сетне душата се присъедини към тялото на родителя си, присъедини се към огромната същност, смеси се с нея, докосвайки всичко, което някога е било човешко, и всичко, което щеше да бъде човешко во веки веков.
Това не беше рай. Не беше ад.
Беше нейният дом.