Саркар беше отишъл в университета „Уотърлу“ да изучава компютри и компютърни технологии. Питър бе учил биомедицинско инженерство в университета в Торонто. През всичките години на следване поддържаха връзка, разменяха си писма по електронната поща. След кратък престой във Ванкувър Саркар се върна в Торонто и основа фирма за компютърен дизайн и технологии. Макар че Саркар беше женен и имаше три деца, Питър и той често вечеряха заедно, само двамата.
Поради някаква необяснима приумица вечерите им винаги се състояха в ресторанта за деликатеси на Сони Готлиб, на пресечката на „Батхърст“ и „Лорънс“ в сърцето на еврейския квартал в Торонто. Питър не можеше да понася пакистанската кухня въпреки доблестните усилия на Саркар да разшири диапазона на предпочитанията му; затова Саркар трябваше да яде навсякъде, където можеше да получи храна в съответствие с ислямския закон — нещо, на което повечето еврейски гозби отговаряха превъзходно. И така, двамата отново седяха в тяхното сепаре, заобиколени от посетители, които тук се наричаха „зейде“ или „буббех“ и разговаряха на иврит и руски.
След като поръчаха, Саркар попита Питър има ли нещо ново, което му се е случило напоследък.
— Новостите не са особено многобройни — отвърна сдържано Питър. — Ами при теб?
Саркар поговори няколко минути за поръчката, която била получила компанията му — била свързана с разработването на експертни системи за Новата демократическа партия в Онтарио. Те бяха управлявали страната само веднъж в началото на 90-те години, но се надяваха отново да застанат начело. Преди канадските социалистически правителства да се заличат напълно от паметта на канадците, функционерите на тази организация искаха да привлекат партийните членове, подкрепяли партията в годините й на власт.
Питър слушаше тези приказки с половин ухо. Обикновено смяташе, че работата на Саркар е изпълнена с очарование, но тази вечер умът му беше на милион километра от тази тема. Сервитьорът се върна с кана диетична кока-кола и кошничка, пълна с печени гевречета асорти.
Питър искаше да разкаже на Саркар какво се беше случило с Кейти. На няколко пъти понечи да заговори за това, ала винаги изгубваше кураж, преди да отвори уста. Какво щеше да си помисли Саркар за него, ако узнаеше? Какво щеше да каже за Кейти? Отначало си помисли, че не споделя със Саркар заради неговата религия; семейството на Саркар беше изтъкнато сред мюсюлманската общност в Торонто и Питър знаеше, че мюсюлманите все още практикуват бракове, уредени от трети лица. Ала не това беше истинската причина. Просто не беше в състояние да си наложи да говори — с когото и да било — за онова, което се беше случило.
Макар че в действителност не беше гладен, Питър взе геврече със сусамено семе и намаза отгоре му конфитюр.
— Как е Катерин? — попита Саркар и си взе ръжена кифличка.
Питър се възползва от това, че устата му е пълна — така имаше на разположение още няколко секунди за мислене. Накрая отвърна:
— Добре е.
Саркар кимна, приемайки отговора му, но след малко отново попита:
— Какво ще кажеш за втория уикенд през септември — ще можем ли тогава да предприемем пътуване на север?
Вече шеста година Питър и Саркар отиваха през някой уикенд на къмпинг в Кауартас.
— Ще помисля и ще ти се обадя — каза Питър.
Саркар си взе още едно геврече.
— Добре.
Питър обичаше тези уикенди на къмпинг. Не беше прекалено привързан към спортовете под открито небе, но обичаше да гледа звездите. Всъщност никога не би дал съгласието си за подобна ежегодна екскурзия, но щом нещо се случеше два пъти, за Саркар то незабавно се превръщаше в нерушима традиция.
Щеше да е добре, ако заминеше на север, помисли си Питър. Много добре.
Но…
Не можеше да отиде.
Не и тази година. Може би никога.
Не можеше да остави Кейти сама.
Не можеше, защото нямаше да е сигурен, че Кейти наистина ще е сама.
По дяволите! Дявол да го вземе!
— Ще ти се обадя — повтори Питър.
Саркар се усмихна.
— Вече го каза.
Питър разбра, че цялата вечер ще се провали, ако не се съсредоточи върху нещо друго.
— Как работи новият мозъчен скенер, който компанията ми разработи за теб?