Госпожа Фенъл помисли върху това за миг и после попита:
— В действителност моето разрешение не ви беше необходимо, нали? Можехте просто да свържете уреда и да кажете, че това е рутинно изследване. И без това в половината от случаите не ти обясняват какво правят с теб.
Питър кимна.
— Предполагам, че е така. Но си помислих, че би било проява на вежливост да ви попитам.
Очите на госпожа Фенъл отново се усмихнаха.
— Вие сте много мил млад човек, доктор…?
— Хобсън. Но, моля ви, наричайте ме Питър.
— Добре, Питър. — Бръчиците около очите й се присвиха. — Тук съм от месеци, но никой от лекарите не прояви желание да го наричам с малкото му име. Дупчили са всеки сантиметър от тялото ми, но продължават да смятат, че емоционалната дистанция е част от работата им. — Тя замълча за миг. — Харесвате ми, Питър.
Питър се усмихна.
— А аз харесвам вас, госпожо Фенъл.
Този път тя успя да издаде звук, недвусмислено наподобяващ смях.
— Наричай ме Пеги… — Жената замълча и се замисли и това още повече сбръчка старото й лице. — Знаеш ли, това е първият път, когато чувам малкото си име, откакто постъпих тук. Значи, Питър, ти наистина се интересуваш какво става в момента на смъртта?
— Да, Пеги.
— Тогава защо не седнеш и не се разположиш удобно и аз ще ти разкажа. — Тя заговори по-тихо. — Виждаш ли, вече умирах веднъж.
— Извинете, бихте ли повторили? — Досега тя изглеждаше съвсем с ума си.
— Не ме гледай така, Питър. Не съм побъркана. Седни. Хайде, седни. Ще ти разкажа какво се случи.
Питър не желаеше да се ангажира с мнението й, но все пак взе един тапициран с винилово покритие стол и го притегли близо до леглото й.
— Това се случи преди четиридесет години — подхвана госпожа Фенъл, обръщайки малката си, подобна на спаружена дива ябълка глава към Питър. — Наскоро ми бяха поставили диагноза диабет. Бях инсулинно зависима, ала все още не осъзнавах колко внимателна трябваше да бъда. Съпругът ми Кевин беше отишъл на пазар. Бях си направила сутрешната инжекция с инсулин, ала все още не бях закусила. Телефонът иззвъня. Обади се една моя позната и почна да ми се оплаква до безкрай — поне на мен така ми се стори. Започнах да се потя, заболя ме главата, но не исках да й обяснявам нищо за това. После сърцето ми започна да се блъска лудо в гърдите, ръката ми затрепери, зрението ми се замъгли. Понечих да кажа нещо, да я помоля да спре, та да отида да похапна, и изведнъж съвсем неочаквано се свлякох на пода. Организмът ми бе реагирал на инсулина. Хипогликемия.
Макар че лицето й беше невъзмутимо, като умъртвено след ударите, гласът й стана все по-оживен.
— Изведнъж — продължи тя — осъзнах, че се намирам извън своето тяло. Някъде отгоре виждах себе си — как лежа на пода в кухнята. Продължих да се издигам все по-високо и по-високо, докато всичко се превърна в тунел — дълъг, спираловидно извиващ се тунел. В края му извираше красива, чиста, лъчисто бяла светлина. Беше много ярка, ала въобще не нараняваше очите, докато я гледах. Обзе ме чувство на мир и покой. Беше така прекрасно, там ме приемаха, без да поставят каквито и да било условия, изпитвах безкрайна любов. Усетих, че се приближавам към светлината.
Питър наведе глава. Не знаеше какво да каже. Госпожа Фенъл продължи:
— В края на светлината се появи някаква фигура. Отначало не я разпознах, но после внезапно разбрах, че това съм аз. Ала в действителност не бях; беше някой, който приличаше на мен, но не и аз. При раждането си съм имала близначка Мери, но тя умряла няколко дни след като се появила на бял свят. Осъзнах, че това е Мери, че е пристигнала да ме посрещне. Тя долетя по-близо и ме хвана за ръка, и започнахме да се носим заедно в тунела, към онази светлина. След това започнах да виждам различни образи от своя живот като на кино — виждах себе си, родителите си, съпруга си — както работим или се веселим. Мери и аз наблюдавахме внимателно всяка от тези сцени, където бях постъпвала правилно или погрешно. Не изпитвах чувството, че някой ме осъжда, но за мен беше важно да разбера всичко, да осъзная как са повлияли действията ми на другите хора. Видях как си играя в училищния двор, как преписвам на изпит, как работя като доброволка в болницата, о! — и толкова много други неща — виждах ги ярко, с невероятна яснота. И през цялото време стигахме все по-близо до онази прекрасна светлина. А после… После изведнъж всичко свърши. Почувствах как някой ме дърпа назад и надолу. Не исках да пусна ръката на Мери — веднъж вече я бях загубила и никога не бях имала възможност да я опозная, — ала пръстите ми се изплъзнаха от нейните, аз полетях назад, далеч от светлината, и после изведнъж се озовах обратно в тялото си. Знаех, че наоколо има и други хора. Скоро очите ми се отвориха и видях един мъж в униформа. Лекар. Държеше спринцовка. Беше ми направил инжекция с глукагон. „Ще се оправиш — говореше ми той. — Всичко ще бъде наред.“