— Благодаря — обърна се Питър към нея. Изпитваше истинско облекчение. — Много ви благодаря.
Сестрата се намръщи, обърна се и напусна стаята. Единият здравеняк незабавно я последва, другият, чието лице наподобяваше гневна маска, тръгна заднишком, вдигнал предупредително показалец срещу Питър.
Когато и тримата излязоха и Питър и Сандра останаха сами, тя промълви:
— Разкажи… ми.
Питър взе стол и седна до леглото.
— Искам да започна с това колко дълбоко, наистина дълбоко съжалявам за всичко, което се случи. Повярвай ми, никога не съм искал нито ти, нито някой друг да пострада. Това… Просто събитията са извън контрол.
Сандра не отговори нищо.
— Имаш ли семейство? Деца?
— Дъщеря — отвърна Сандра. — Защо?
— Не знаех.
— От бившия ми съпруг — обясни Сандра.
— Искам да знаеш, че ще поема финансовата й издръжка. Всичко, от което се нуждае тя — дрехи, коли, университет, ваканции в Европа. Каквото и да е. Ще заплатя всичко. Ще основа попечителски фонд.
Очите на Сандра бяха широко отворени.
— Никога не съм искал да стане така. Кълна ти се, непрекъснато се опитвах да го спра.
Питър замълча, мислейки си отново как бе започнало това проклето нещо. Друга болнична стая — опитваше се да утеши друга прекрасна жена, която умираше. Кръгът се бе затворил.
— Саркар Мухамед имаше право — трябваше да дойда при теб по-рано. Имам нужда от помощта ти, Сандра. Това трябваше да спре.
Питър въздъхна. Чудеше се откъде да започне. Бяха се случили толкова много неща.
— Ти знаеше ли — подхвана накрая той, — че е възможно да се проследи всяка неутрална мрежа в човешки мозък и да се създаде точно копие на индивидуалния човешки ум вътре, в компютъра?
Сандра поклати глава.
— Е, това е напълно възможно. Нова техника. Саркар Мухамед е един от пионерите в тази област. Какво би казала, ако ти съобщя, че моят мозък е бил проучен внимателно и след това са създадени негови копия?
Сандра вдигна вежди.
— Две глави… мислят винаги по-добре… от една.
Питър прие коментара й с крива усмивка.
— Може би. Макар че всъщност са били създадени общо три на брой копия на моя ум.
— И едно от тях… е извършило… убийствата?
Питър се изненада колко бързо Сандра успя да схване същността на случилото се.
— Да.
— Помислих си, че е… замесен… изкуствен интелект.
— Опитахме се да ги спрем — продължи Питър. — Ала не успяхме с никакви средства. Но поне сега зная кое от копията е виновно. — Той замълча. — Ще ти дам всичко от което се нуждаеш, Сандра, включително и пълен достъп до режим „Въпрос — Отговор“, с който е бил проучван мозъкът ми. Ще ме опознаеш в най-големи подробности — по-добре от всеки друг на света. Ще научиш как мисля и това ще ти даде необходимите знания, как да унищожиш копието-убиец.
Сандра леко вдигна рамене.
— Не мога да го направя — отвърна тя с тъжен, слаб глас. — Умирам.
Питър затвори очи.
— Зная. Ужасно, ужасно съжалявам. Но има начин, Сандра. И ти можеш да сложиш край на всичко това.
ГЛАВА 1
Януари 1995 година
Сандра Файлоу изследваше спомените на Питър Хобсън.
Ужасът бе започнал през 1995-а, преди шестнадесет години. По това време Питър Хобсън все още не беше в центъра на острия спор за науката и вярата, който бе разтърсил света. Не, тогава той беше просто двадесет и шест годишен студент в университета в Торонто и работеше по темата си за получаване на магистърска степен в областта на биомедицинското инженерство. Студент, който щеше да изпита върховното сътресение на своя живот…
Телефонът в общежитието на Питър Хобсън иззвъня.
— Имаме си скапан труп — изпя гласът на Кофакс. — Съгласен ли си да го режем?
Скапан труп. Мъртъв човек. Питър се опитваше да привикне с коравосърдечието на Кофакс. Разтърка очи, опитвайки се да прогони съня.
— Д-да. — После се опита да придаде увереност на гласа си и добави — Разбира се. Съвсем естествено, ще го поема.
— Касапинът ще е Меймикониън — обясни Кофакс. — Ти ще следиш електрокардиограмите. Така ще можеш да избиеш голяма част от изискванията за часовете по практика.
Меймикониън. Хирург, работещ в областта на трансплантация на органи, специализирал в Станфорд. Над шестдесет годишен. Ръцете му бяха сигурни като на статуя. Щяха да изваждат трупни органи. За Бога, да. Щеше му се да участва в това.
— Кога? — попита Питър.
— След два часа — отвърна Кофакс. — Поддържат живота на хлапето. Нали плътта трябва да е свежа. Меймикониън е в Минесота и му трябват два часа, докато дойде и се приготви.
„Хлапе“ — беше казал Кофакс. Значи умираше някое дете.