Выбрать главу

Жената, с която бях разговаряла по телефона — името й по някакво съвпадение беше Мери — разбрала, че съм изгубила съзнание, и извикала линейка. Наложило се лекарите да разбият външната врата на дома ни. Ако бяха пристигнали няколко минути по-късно, щях да замина завинаги.

Тя замълча за малко, после продължи:

— И така, Питър, аз зная какво е смъртта и не се страхувам от нея. Това преживяване промени цялото ми отношение към живота. Научих се да гледам на всичко в перспектива, да го приемам с лекота. И макар и да зная, че ми остават още няколко дни живот, аз не се боя. Зная, че моят Кевин ще ме чака при онази светлина. И Мери също.

Питър бе слушал внимателно целия разказ. Разбира се, и по-рано бе чувал подобни истории, дори беше чел част от известната книга на Муди „Живот след живота“, когато се бе озовал във вилата на някакъв свой роднина и трябваше да избира между тази книга и пространно четиво как зодиакалният знак оказва влияние върху любовните изживявания на индивида. Тогава не знаеше как да се отнася към подобни разкази, а сега беше дори още по-несигурен.

— Разказахте ли на някой от лекарите тук за това? — попита Питър.

Пеги Фенъл изсумтя.

— Тези хора прехвърчат оттук като че са бегачи в щафета и болничният ми лист е пръчката, която трябва да си подават. Защо, за Бога, да споделям най-съкровените си преживявания с тях?

Питър кимна.

— И така — рече госпожа Фенъл, — ето каква е смъртта, Питър.

— Аз… Аз бих…

— Но все още искаш да направиш своя експеримент, нали?

— Всъщност да.

Госпожа Фенъл помръдна едва доловимо главата си — най-близкото до кимване движение, което успя да направи, и каза:

— Добре — изрече накрая тя. — Имам ти доверие, Питър. Изглеждаш ми свестен младеж и ти благодаря, че ме изслуша. Донеси апарата си.

Седмицата, след като Кейти бе направила признанието си, беше особено противна. Почти не си говореха, а когато все пак разменяха по някоя дума, беше за експеримента на Питър със суперелектроенцефалографа. Нищо лично, нищо свързано с тях двамата. Просто безопасни теми, с които понякога изпълваха дългата, меланхолична тишина.

Беше събота вечер. Питър седеше на дивана във всекидневната и четеше. Ала този път не беше избрал електронна книга; вместо това бе предпочел традиционно издание с меки корици.

Напоследък Питър бе открил серията романи на Робърт Б. Паркър, обединени от общ герой — старият Спенсър. Имаше нещо привлекателно в пълното, безусловно доверие между Спенсър и Хок и възхитителна честност в отношенията между Спенсър и Сюзън Силвърман. Паркър не беше дал на своя герой малко име, ала Питър си измисли свое — Рок — което означаваше скала — и това наистина би било добър избор. И наистина, Спенсър притежаваше повече от качествата на скалата — беше по-стабилен, по-твърд, отколкото Питър Хобсън.

На стената зад него имаше сложено в рамка копие от рисунка на Алекс Колвил. Отначало Питър бе възприемал Колвил като статичен художник, но с течение на годините неговото творчество все повече му допадаше; особено тази рисунка — мъж, седнал на верандата на малка хижа, и стара хрътка, която лежеше в краката му — беше много трогателна. Накрая Питър бе осъзнал, че липсата на движение в картините на Колвил внушава трайност и неизменност: в крайна сметка нещата са именно такива и единствено те са от значение.

Питър все още не знаеше как да постъпи, не можеше да си представи какво бъдеще биха имали той и Кейти. Осъзна, че току-що е прочел смешен епизод — Спенсър отклоняваше въпросите на Куърк чрез серия отбрани духовити забележки, Хок стоеше до тях и се подсмиваше — ала този откъс не го е развеселил, както би трябвало. Питър пъхна картончето между страниците, където бе стигнал и остави книгата до себе си.

Кейти слезе по стълбите. Косата й беше пусната. Носеше плътно прилепнали сини джинси и широка бяла блуза; двете най-горни копчета бяха разкопчани — облекло, прецени Питър, което можеше да се възприеме или като секси, или като неутрално и просто практично. Очевидно и тя беше объркана като Питър и внимателно се опитваше да изпраща сигнали, които може би щяха да бъдат разтълкувани правилно, независимо от настроението, в което се намираше той.

— Може ли да седна при теб? — попита тя.

Питър кимна.