Выбрать главу

Диванът имаше три големи възглавници. Питър бе заел тази отляво. Кейти седна на границата между средната и дясната: опитваше се да установи близост, но същевременно запазваше и дистанцията.

Дълго останаха така, един до друг, без да приказват.

Питър продължи да поклаща бавно глава. Беше му горещо. Очите му не бяха в състояние да се фокусират. Сигурно не беше спал достатъчно. После изведнъж усети, че ще заплаче. Пое дълбоко дъх, за да не го направи. Припомни си последния път, когато наистина беше плакал: тогава беше на дванадесет години. Тогава се срамуваше, мислеше, че е прекалено голям да плаче, ала бе преживял ужасяващ шок, след като бе пъхнал пръсти в електрически контакт. През следващите тридесет години бе успял да издържи стоически всичко, но сега в него избликваше нещо…

Трябваше да се махне, да остане някъде сам, далеч от Кейти, далеч от всички…

Ала беше прекалено късно. Тялото му се сви в конвулсии. Бузите му бяха мокри. Усети, че се разтреперва — отново и отново. Кейти вдигна ръка от скута си, като че искаше да го докосне, но очевидно реши да не го прави.

Питър плака няколко минути. Една голяма сълза падна върху романа за Спенсър и страницата бавно я попи.

Питър искаше да спре, но не можеше. Избликът бе по-силен от него. Носът му течеше, той сумтеше между трескавите конвулсии, които предизвикваха сълзите. Беше се натрупало прекалено много, бе го потискал прекалено дълго в себе си. Накрая с мъка успя да изрече няколко едва доловими, почти беззвучни думи:

— Ти ме нарани. — Това беше всичко, което каза.

Кейти хапеше долната си устна. Тя кимна, клепачите й потрепнаха — едва сдържаше собствените си сълзи.

— Зная.

ГЛАВА 7

— Здравейте — поздрави стройната чернокожа жена. — Добре дошли в Асоциацията за подпомагане на семейството. Аз съм Данита Крусън. Как предпочитате да ви наричам — Катерин или Кейти? — Тя беше с къса коса, беше облечена в бежово сако и подходяща по цвят пола и носеше две златни бижута с ненатрапваща се форма — идеалният образ на съвременната дама експерт в професията си.

Въпреки това Кейти беше объркана. Данита изглеждаше на не повече от двадесет и четири години. Кейти очакваше съветничката да е възрастна и безкрайно мъдра, а не с почти двадесет години по-млада от нея.

— Предпочитам Кейти. Благодаря, че ме приехте толкова скоро.

— Няма никакъв проблем, Кейти. Попълнихте ли формуляра за оценка на имотното състояние?

Кейти й подаде документите.

— Да. Парите не са проблем. Мога да платя пълната такса.

Данита се усмихна, като че ли това бяха думи, които не чуваше често.

— Прекрасно. — Усмивката й не предизвика бръчици в ъгълчетата на очите й и Кейти почувства завист. — И така какъв е проблемът?

Кейти опита да се успокои. Беше се измъчвала месеци наред от онова, което бе направила. „Божичко — помисли си тя. — Как можах да сглупя така?“ Но докато не видя Питър да плаче, тя не разбираше, че трябва да направи нещо, за да получи помощ. Не би могла да понесе да го нарани още веднъж по този начин. Кейти отпусна ръце в скута си и много бавно каза:

— Аз… аз изневерих на съпруга си.

— Разбирам — отвърна Данита. Тонът й звучеше с присъщата на професионалистите безпристрастност, в него липсваха каквито и да било осъдителни нотки. — Той знае ли?

— Да. Казах му. — Кейти въздъхна. — Това беше най-трудното нещо, което съм правила.

— Как го понесе той?

— Беше съсипан. Никога не съм го виждала така покрусен.

— Ядоса ли се?

— Беше вбесен. Но също така и много натъжен.

— Би ли ви?

— Какво? Не. Не, той не е съпруг, който злоупотребява с физическата си сила — въобще не е такъв.

— Не злоупотребява нито с физическата си сила, нито ви обижда с думи?

— Точно така. Винаги е бил много добър с мен.

— Но вие му изневерихте.

— Да.

— Защо?

— Не зная.

— Сега, след като казахте на съпруга си за това — продължи Данита, — как се чувствате?

Кейти помисли за миг, после леко вдигна рамене.

— По-добре. По-зле. Не зная.

— Очаквахте ли, че съпругът ви ще ви прости?

— Не — отговори Кейти. — Не. Доверието е нещо много важно за Питър… и за мен… Аз… аз очаквах, че бракът ни ще се разпадне.

— И случи ли се това?

Кейти погледна през прозореца.

— Не зная.

— Искате ли бракът ви да се разпадне?

— Не — абсолютно не. Но… но аз искам Питър да бъде щастлив. Той заслужава нещо по-добро.

Данита кимна.

— Той ли ви каза това?

— Не. Не, разбира се. Но това е вярно.

— Вярно е, че той заслужава нещо по-добро?

Кейти кимна.

— Вие, изглежда, сте добър човек. Защо казвате това?