Кейти не отговори.
Данита се наведе към нея.
— Бракът ви винаги ли е бил щастлив?
— О, да.
— Никога не сте се разделяли или нещо подобно?
— Не… всъщност разделихме се веднъж, докато бяхме гаджета.
— О? Защо?
Кейти вдигна леко рамене.
— Не съм сигурна. Срещахме се почти година, докато още следвахме. После един ден аз просто го изоставих.
— И не знаете защо сте постъпили така?
Кейти отново погледна през прозореца, като че искаше да поеме част от силата на слънчевата светлина. Затвори очи.
— Предполагам… не зная. Понякога си мисля, че не можех да повярвам на човек, който ме обича така безусловно.
— И го отблъснахте?
Кейти бавно кимна.
— Да, точно така.
— И сега отново го отблъсквате? Това ли е причината за вашата изневяра, Кейти?
— Може би — бавно отговори тя. — Може би.
Данита отново се наведе към нея и попита:
— Защо мислите, че никой не може да ви обича?
— Не зная. Искам да кажа — знам, че Питър ме обича. От дълго време сме заедно и това е постоянна величина в моя живот. Зная, че е така. И все пак, след всичките тези години, ми е трудно да го повярвам.
— Защо?
Кейти вдигна рамене.
— Защото съм си такава.
— Каква сте?
— Аз съм… нищо. Нищо особено.
Данита разпери пръсти.
— Звучи ми като че не сте твърде уверена в себе си.
Кейти обмисли тези думи.
— Да, сигурно е така.
— Но нали казвате, че сте учили в университет?
— О, да. Бях отлична студентка.
— Ами вашата работа — справяте ли се добре с нея?
— Да, поне според мен. Получавах повишение няколко пъти. Но работата ми не е тежка.
— И все пак ми се струва, че сте се справили добре през изтеклите години.
— Да, така мисля — отвърна Кейти. — Но това няма значение.
Данита вдигна вежди.
— Какво е вашето определение за нещо, които наистина има значение?
— Не зная. Може би нещо, което хората забелязват.
— Кои хора трябва да забележат това нещо?
— Просто хората.
— Вашият съпруг — той се казва Питър, нали? Забелязва ли Питър, когато вие постигнете нещо?
— О, да! Занимавам се с керамика като хоби — да можехте да го видите как кипеше от радост, когато направих изложба в една малка галерия миналата година. Винаги е бил такъв, опитвал се е да ме поощрява — още от самото начало. Дори организира увеселение-изненада в моя чест, когато се дипломирах с отличен успех.
— А вие гордеехте ли се с постижението си?
— Просто бях доволна, че следването в университета завърши.
— Семейството ви гордееше ли се с вас?
— Да.
— Майка ви?
— Да. Да, тя се гордееше с мен. Дойде на церемонията при връчването на научната ми степен.
— Ами баща ви?
— Не, тогава той не присъства.
— Той гордееше ли се с вас?
Последва къс, остър смях.
— Кажете ми, Кейти, гордееше ли се баща ви с вас?
— Да, сигурно се е гордял. — В гласа й се долавяше напрежение.
— Наистина ли?
— Не зная.
— Защо не знаете?
— Никога не ми е казвал.
— Никога ли?
— Баща ми не е човек, който… излага на показ чувствата си.
— Това безпокоеше ли ви, Кейти?
Кейти вдигна вежди.
— И отговорът ми трябва да бъде честен?
— Разбира се.
— Да, това много ме безпокоеше. — Тя се опитваше да запази спокойствие, но гласът й потрепери под напора на чувствата. — Това ме измъчваше ужасно. Каквото и да направех, той никога не намираше дума да го похвали. Ако в бележника ми имаше шестици и петици, приказваше за петиците. Никога не дойде на представленията на училищния оркестър, в който свирех. Дори и днес смята, че заниманията ми с керамиката са пълна глупост. И никога не е…
— Какво не е?
— Нищо.
— Моля ви, Кейти, кажете ми за какво мислите.
— Нито веднъж не ми е казвал, че ме обича. Даже и картичките, които изпращаше за рождения ми ден — мама ги избираше вместо него, а той ги подписваше „Татко“, а не „С обич, татко“. Само „Татко“.
— Жалко — каза Данита.
— Опитвах се да го направя щастлив. Опитвах се да го накарам да се гордее с мен. Но каквото и да направех, все едно ме нямаше.
— Опитвали ли сте се някога да обсъдите това с баща си?
— Никога не съм обсъждала нищо с баща ми.
— Сигурна съм, че не е искал да ви нарани.
— Но го правеше. Както сега аз нараних Питър.
Данита кимна.
— И постъпихте така, защото чувствахте, че баща ви никога не ви е обичал?
— Да, предполагам.
— Но смятате, че Питър много ви обича?
— Ако го познавахте, нямаше да ме питате. Хората винаги разправят колко ме обича и колко му личи.
— Питър казва ли ви, че ви обича?
— О, да. Не всеки ден, разбира се, но често.
Данита се облегна на стола си.