— Хм. Ами какво ще кажеш за тунела?
— Имал ли си някога мигрена?
— Не. Но баща ми често страдаше от пристъпи на мигрена.
— Попитай него. Видения, свързани с тунел, са често срещано явление при силно главоболие, при аноксия и при много други състояния.
— Може и така да е. Но съм чувал, че тунелът е може би свързан със спомена за родилните пътища, през които преминава бебето.
Саркар размаха лъжицата си.
— Попитай всяка раждала жена дали родилните пътища имат дори най-слаба прилика с тунел, в чийто край има широк отвор и ярка светлина. Бебето е заобиколено от свиващите се стени на мускулите; няма никакъв тунел. Освен това хора, родени чрез цезарево сечение, също разказват за тунела при преживяванията си, близки до състояние на смърт — следователно не може да става и дума за действително съществуващ спомен.
— Хм. А какво ще кажеш за ярката светлина в края на тунела?
— Липсата на кислород причинява свръхстимулиране на зрителните анализатори в мозъчната кора. Обикновено действието на повечето неврони в нея е възпрепятствано. Но когато нивото на кислород спадне, първото нещо, което престава да функционира, са химикалите с дисинхибиторен ефект. В резултат на това се получава усещане за ярка светлина.
— Ами спомените за живота, които протичат в съзнанието на човека като на кино?
— Ти не присъства ли веднъж на семинар, организиран от Неврологичния институт в Монреал?
— Ммм. Да.
— И кой беше най-известният лекар, работещ за този институт?
— Уайлдър Пенфийлд, мисля.
— Мислиш! — възкликна Саркар. — Та той е светило, ликът му е изобразен върху пощенска марка, по дяволите! Да, Пенфийлд. Той правеше изследвания върху прякото стимулиране на мозъка. Откри, че е лесно да предизвика ярки спомени за отдавна забравени неща. А в състояние на аноксия мозъкът е по-активен, отколкото в нормално състояние, поради загубата на дисинхибиторите. Невронните мрежи изпращат импулси във всички посоки. В резултат на това мозъкът буквално е залят от образи, идващи от миналото — в това има смисъл, нали?
— Ами чувството за мир и покой?
— Естествени ендорфини, разбира се.
— Хмм. А какво ще кажеш за виденията на отдавна загинали приятели? Жената, с която разговарях, бе видяла своята близначка Мери, която умряла наскоро след раждането.
— И е видяла бебе?
— Не. Разказа ми, че фигурата, която видяла, приличала на нея самата.
— Мозъкът не е глупав — подхвана Саркар. — Той знае кога наближава времето на смъртта. Това естествено кара човека да мисли за хора, които вече са мъртви. Но тук има и един спорен момент: има случаи на деца, които имат преживявания в състояния, близки до смъртта. И знаеш ли какви видения имат те?
Питър поклати глава.
— Те виждат своите родители или деца, с които си играят. Тоест хора, които все още са живи. Децата не познават никого, който е вече мъртъв. Ако преживяванията в състояния, близки до смъртта, наистина са прозорец към някакво съществуване след края на живота, те нямаше да виждат хора, които са все още живи.
— Може би — каза Питър. — Но знаеш ли, жената, която бе видяла своята близначка Мери, имала такова преживяване, след като разговаряла по телефона с друга жена, която също се казвала Мери.
Саркар го изгледа тържествуващо.
— Силата на внушението. Това е просто нормална, обяснима реакция на мозъка. — Дойде сервитьорът и донесе сметката. Саркар я погледна. — Според моята религия човек наистина продължава да съществува след като умре, но преживяванията в състояния, близки до смъртта, нямат нищо общо с истинския живот след смъртта. Ако искаш да се осведомиш в подробности по този въпрос, ще ти дам Корана.
Питър извади портфейла си, за да плати своята половина от сметката.
— Мисля, че засега ще се въздържа.
ГЛАВА 9
Питър Хобсън държеше на Мариса, сестрата на Кейти. През 2004 година първото й дете беше починало от Синдрома на внезапната бебешка смърт: момиченцето просто беше престанало да диша, без да вдига шум, на третата вечер от своя живот. Мариса и бившият й съпруг бяха използвали стандартен монитор за наблюдение на бебета и микрофон, излъчващ звуците до радиоприемник, който носеха навсякъде из къщата.
Но малката Аманда беше умряла съвсем беззвучно.
На следващата година Мариса роди още едно дете и отказа да се отдели от креватчето му. Ден и нощ, месеци наред детето бе винаги пред очите й. С разума си тя осъзнаваше, че сред децата има подобни смъртни случаи, но емоционално обвиняваше себе си — ако беше край Аманда, когато малката бе престанала да диша, може би щеше да я спаси.