— Какво се е случило? — попита Питър.
— Злополука с мотоциклет — хлапето било изхвърлено във въздуха и го е прегазил буик.
Тийнейджър. Питър поклати глава.
— Участвам — рече той.
— Операционна №3 — обясни Кофакс. — Подготовката започва след час. — После затвори телефона, а Питър побърза да се облече.
Питър знаеше, че не трябва да го прави, но не можеше да се сдържи. На път към операционната спря на гишето, допускащо персонала в Спешно отделение, и провери алуминиевите табели върху въртящата се поставка. Закърпваха някакъв тип, който се блъснал във витрина. И някакъв друг със счупена ръка. Плюс прободна рана от нож. Спазми в стомаха. А, ето.
Енцо Бандело, седемнадесетгодишен.
Злополука с мотоциклет, точно както беше казал Кофакс.
Една медицинска сестра се приближи до Питър и надникна над рамото му. Върху табелката с името й пишеше Сали Коън. Тя се намръщи.
— Бедното хлапе. Имам брат на същата възраст. — И след кратка пауза добави: — Родителите са в параклиса.
Питър кимна.
„Енцо Бандело — помисли си той. — Седемнадесетгодишен.“
Опитвайки се да спасят момчето, лекарите от травматологичния екип му бяха дали допамин и съзнателно го бяха дехитратирали; бяха се надявали, че по този начин ще намалят мозъчния оток, нормално свързван с тежка контузия на главата. Но прекалено голяма доза допамин би увредила сърдечния мускул. Според болничния лист в 2:14 часа през нощта те се бяха опитали да очистят организма му от него чрез вкарване на различни течности. Последните данни сочеха, че кръвното му налягане все още е прекалено високо — в резултат на допамина, — но скоро ще се понижи. Питър прехвърли няколко страници. Серологично изследване — Енцо не страдаше от хепатит или СПИН. Изследването на кръвта и данните за кръвосъсирването също бяха в рамките на нормалното.
„Идеален донор“ — помисли си Питър. Трагедия или чудо? Неговите органи щяха да спасят живота на десетина души. Меймикониън щеше да извади първо сърцето, операцията щеше да трае тридесет минути. След това черния дроб — за два часа. След това урологичният екип щеше да вземе бъбреците — още час рязане. След това роговиците на очите. После костите и другите тъкани.
За погребението нямаше да остане кой знае колко.
— Сърцето ще замине за Садбъри — подхвърли Сали. — Казват, че съвместимостта му с тази на пациента била отлична.
Питър постави болничния лист на въртящата се рамка и мина през двукрилите врати, които водеха до другите отделения в болницата. До операционна зала №3 имаше два еднакво непривлекателни маршрута. Той избра онзи, който минаваше край параклиса.
Питър не беше религиозен. Членовете на семейството му в Саскачеун бяха отколешни канадски протестанти. Питър бе стъпвал за последен път в църква по повод някаква венчавка, а преди това — за едно погребение.
От коридора видя родителите на Бандело — седяха на една от пейките. Майката тихо плачеше. Бащата я бе прегърнал. Беше човек със силен загар, облечен в карирана риза, по която се виждаха пръски от циментов разтвор. Може би беше зидар. Много италианци от неговото поколение в Торонто работеха по строежите. Бяха дошли след Втората световна война и не говореха английски, затова избираха професии, свързани с тежка физическа работа. Така осигуряваха по-добър живот на децата си.
Сега синът на този човек бе мъртъв.
В параклиса липсваха отличителни черти на която и да било религия, но бащата бе вдигнал поглед, като че ли виждаше разпятието със своя Иисус на стената. Очевидно се молеше. После се прекръсти.
Питър знаеше, че някъде в Садбъри се радват. Там пристигаше сърце; щеше да бъде спасен човешки живот. Да, някъде там се радваха хора.
Но не и тук.
Той продължи по коридора.
Стигна в стаята за подготовка на екипа. Оттам, през голям прозорец, се виждаше операционната. Повечето от членовете на хирургическия екип вече бяха дошли. Тялото на Енцо беше подготвено — торсът бе обръснат, вече бяха нанесени два слоя йод с цвят на ръжда, прозрачен пластмасов лист покриваше мястото, където щяха да оперират.
Питър се опита да види онова, на което останалите бяха специално обучавани да не обръщат внимание: лицето на донора. От него не се виждаше много — почти цялата глава на Енцо беше покрита с тънък чаршаф; виждаше се единствено тръбата, която поддържаше дишането. Трансплантационният екип съзнателно не се запознаваше с личността на донора — лекарите казваха, че така им било по-лесно. Вероятно Питър беше единственият, който знаеше името на момчето.
Пред операционната зала имаше две мивки. Питър започна почистването на ръцете си — според правилника то трябваше да продължи осем минути. Над мивката имаше цифров брояч, който измерваше времето с точност до секунда.