— Дължината на вълните ни престана да бъде една и съща — продължи Колин. Очевидно имаше набор от свои собствени банални фрази. — Не си говорехме.
— Просто сте се отдалечили един от друг — каза Питър, без да задава въпрос. Не желаеше да се натрапва.
— Да — отговори Колин, отпи голяма глътка от питието си и потрепера, като че обзет от мазохистично удоволствие. — Да.
— Живяхте заедно дълго, нали — каза Питър, като внимаваше думите му да не прозвучат като въпрос.
— Единадесет години, ако се брои времето, през което живяхме заедно, преди да се оженим — отвърна Колин и притисна чашата между двете си ръце.
Питър без особен интерес си зададе въпроса кой кого е изоставил. „Не е моя работа“ — помисли си той и изрече на глас:
— Доста дълго време.
— Аз… аз се срещах с една жена — продължи Колин. — От Монреал. Бизнесът ми изискваше да ходя там веднъж на три седмици, пътувах с влака на въздушна възглавница.
Питър беше изумен. Нима напоследък всички изневеряваха на съпрузите си?
— Всъщност нямах нищо лошо предвид — рече Колин и направи пренебрежителен жест. — Това беше просто начин да изпратя определено съобщение до Наоми, разбираш ли? — Той вдигна поглед. — Разбираш ли?
„Не — помисли Питър. — Не разбирам.“
— Просто вик за помощ. Но тя направо пощуря, когато й казах. Каза, че това било последното, което можела да понесе. Търпението й се изчерпало. — „Явно — помисли си Питър — всеки си има набор от клишета.“ — Не исках да й причиня болка, но си имах определени нужди, разбираш ли. Не смятам, че трябваше да ме изостави заради такова нещо. — Сервитьорът отново дойде. За Питър той донесе специалитета на заведението, а за Колин — лазаня „Прима-вера“. — Какво мислиш по този въпрос? — попита Колин.
„Мисля, че си отвратителен мръсен тип — помисли си Питър. — Мисля, че си най-мръсният тип на планетата.“
— Лош късмет — изрече на глас той, измъкна клечката, която беше забита в сандвича — специалитет на заведението, и намаза майонеза върху пуешкото месо. — Наистина лош късмет.
— Както и да е — подхвана Колин — може би беше почувствал, че е време да промени темата, — не те поканих на обяд, за да приказваме за мен. Всъщност исках да те помоля за съвет.
Питър го погледна.
— Така ли?
— Ами ти и Кейти бяхте на семинара, организиран от „Живот безкрай“. Какво мислиш по този въпрос?
— Направиха предложение, което наистина впечатлява — отговори Питър.
— Искам да кажа — какво мислиш за този процес? Ти си биомедицински инженер. Мислиш ли, че наистина ще има практическа стойност?
Питър вдигна рамене.
— Джей Лено казва, че кралица Елизабет се била подложила на този процес — единственият начин да запази монархията бил да не допусне нито едно от децата си да наследи трона.
Колин се изсмя учтиво, ала погледна Питър, сякаш бе очаквал по-сериозен отговор.
Питър сдъвка хапка-две от сандвича си и добави:
— Не зная. Основната постановка изглежда логична. Искам да кажа… има колко? — пет основни модела за остаряване и впоследствие смърт. — Питър започна да ги изброява върху пръстите си. — Първо, стохастичната теория. Според нея телата ни са сложни машини и след като са такива, нещо обезателно ще се случи и в последна сметка ще ги повреди. Второ, тезата на Хейфлик: човешките клетки са способни да претърпят деление около петдесет пъти. Не повече. Трето, хипотезата за грешки в копирането. Всеки път, когато се копира ДНК, се въвеждат малки грешки, така че на определен етап копието става негодно и в него няма никакъв смисъл. Бум! И човекът хвърля топа. Номер четири е теорията за токсичните отпадни продукти. Нещо — възможно е това да са свободни радикали — създава неприятности на тялото ти отвътре. И накрая, автоимунната хипотеза, според която естествената защита на телата ни изпада в объркване и се обръща срещу собствените си здрави клетки.
Колин кимна.
— И никой не знае кой от всичките пет модела е отговорен за смъртта?
— О, подозирам, че всичките, в една или друга степен — отговори Питър. — Но ключовата позиция е, че — как ги нарекоха те? — Да. Бавачките на „Живот безкрай“ обхващат и петте вероятни причини за остаряването и впоследствие смъртта. Така че, да. Смятам, че схемата им може да се окаже практически осъществима. Наистина, нищо не може да се каже със сигурност, докато някой, преминал през схемата, не изживее няколко столетия.
— Значи мислиш, че си струва парите? — попита Колин.
Питър отново вдигна рамене.
— На повърхността да. Струва ми се, че е така. Искам да кажа — та кой ли не би искал да живее вечно? Но отново подчертавам — това би било срамно, ако означава, че човек трябва да се лиши от Рая.