Адриан Кортланд, първият бихейвиорист, изучавал дивите шимпанзета, някога ги бе наричал „тайнствени души, скрити под животински кожи“. Сега Питър Хобсън щеше да види как точно трябва да се възприема наблюдението на Кортланд. Вълната на душата съществуваше у Homo sapiens. Нямаше я у Bos taurus — обикновената крава. Питър подкрепяше движението за правата на човекоподобните маймуни, но всичко, което то бе спечелило през последните години, щеше да бъде загубено, ако той докажеше, че човешките същества притежават душа, а шимпанзетата — не. И все пак Питър знаеше, че ако самият той не извършеше тази проверка, в последна сметка щеше да я направи някой друг.
Макар че шимпанзетата вече не бяха пленявани за експерименти в лаборатории или за циркове, някои от тях все още живееха в институции, ръководени от човешки същества. Великобритания, Канада, САЩ, Танзания и Бурунди съвместно финансираха дом, където хората се грижеха за остарели шимпанзета — в Глазгоу, представете си! — като обитателите на дома бяха шимпанзета, които не можеха да се върнат към живот сред дивата природа. Питър се обади на този своеобразен резерват, за да разбере дали някое от шимпанзетата се намира в състояние близко до смъртта. Според директорката на резервата Бренда Мактавиш няколко от тях били над петдесетгодишни — дълбока старост за шимпанзетата, но нито едно не се намирало в предсмъртно състояние. Въпреки това Питър уреди да й бъде изпратено записващо оборудване.
— И така — каза Питър на Саркар на традиционната вечеря през седмицата в ресторанта на Готлиб, — мисля, че съм готов да оповестя изследванията си пред обществеността. О, освен това моите хора от отдел „Маркетинг“ предложиха име за свръхапарата ми — наричат го „Детектор на душата“.
— О, моля те! — възкликна Саркар.
Питър се засмя.
— Виж, аз винаги оставям Джогиндър и хората му да вземат решение по тези въпроси. Както и да е, патентите по детектора на душата са готови, разполагаме с резерв от почти 200 апарата, готови за транспортиране; имам три записа за това как вълната на душата напуска човешките същества. Зная че поне някои животни не притежават душа, и се надявам, че скоро ще имам данни и за шимпанзетата.
Саркар взе парче пушена сьомга, постави го върху половината от коравото ръжено хлебче и каза:
— Все още ти липсва важна информация.
— Така ли?
— Изненадан съм, че сам не си си задал този въпрос, Питър.
— Кой въпрос?
— Обратната страна на първоначалната загадка. Знаеш кога душата напуска тялото. Но кога пристига в него?
Челюстта на Питър увисна.
— Искаш да кажеш… искаш да кажеш в човешкия зародиш?
— Точно така.
— Ужас! — възкликна Питър. — Аз… бих могъл да си навлека много неприятности, задавайки този въпрос.
— Може би — отговори Саркар. — Но щом оповестиш откритията си пред обществото, все някой ще ти го зададе.
— Спорът ще бъде невероятен.
Питър отмести поглед. Без съмнение досега го беше потискал в себе си. Стара рана, оздравяла отдавна-отдавна. Поне си мислеше така.
„По дяволите — помисли си Питър. — По дяволите!“
ГЛАВА 13
Това се беше случило преди тринадесет години, през първата година от брака им. Питър си припомни всичко добре.
31 октомври 1998 година. Дори тогава не се хранеха често у дома. Ала винаги смятаха, че е грубо да излязат в навечерието на Вси светии — някой трябваше да си бъде у дома, за да дава подаръци на децата.
Кейти правеше традиционната за тази вечер лазаня „Алфредо“, а Питър — салата „Цезар“, в която слагаше късчета бекон, притоплени на микровълновата печка; със съвместни усилия приготвиха и торта за десерт. Доставяше им удоволствие да готвят заедно, ограниченото пространство на мъничката кухня, която притежаваха по това време, ги принуждаваше често да се докосват; съприкосновението на телата беше приятно: промъкваха се един край друг, бореха се за достъп до различните шкафове и уреди в кухнята. В крайна сметка върху гърдите на Кейти останаха брашнени отпечатъци от дланите на Питър, докато отпечатъци от ръцете на Кейти се виждаха по задника му.
Но след като похапнаха от салатите и се заеха с лазанята, Кейти без никакво предисловие заяви:
— Бременна съм.
Питър остави вилицата на масата и я погледна.
— Наистина ли?
— Да.
— Това е — знаеше, че би трябвало да каже — „това е прекрасно“, ала се оказа неспособен да изрече втората дума. Вместо нея предпочете — „интересно“.
Тя видимо изстина.
— Интересно ли е?
— Ами, исках да кажа, че е неочаквано, това е всичко. — Последва пауза. — Не беше ли… — Още една пауза. — По дяволите!