— Мисля, че се случи онази неделя във вилата на родителите ми — каза Кейти. — Помниш ли? Беше забравил да…
— Спомням си — отговори Питър с едва доловима остра нотка в гласа.
— Каза ми, че като навършиш тридесет, ще се подложиш на вазектомия — отговори Кейти, като че искаше да се оправдае. — Каза, че ако дотогава все още не искаме да имаме деца, наистина ще го направиш.
— Ами не можех да го направя на връх на рождения си ден, по дяволите! Все още съм на тридесет години. Освен това все още обсъждахме дали да имаме дете.
— Тогава защо си ядосан?
— Не… не съм — Той се усмихна. — Наистина, скъпа, не съм ядосан. Просто се изненадах. — Той замълча. — Значи ако е било онази неделя, колко време е изминало? Шест седмици?
Тя кимна.
— Не ми дойде менструацията, затова си купих един тест.
— Разбирам — каза Питър.
— Ти не искаш детето — изрече тя.
Точно в този миг се обади звънецът на външната врата.
Питър стана да види кой е.
„Или трябва да измислиш някакъв трик, или трябва да почерпиш посетителя — помисли си той. — Или трик, или ще го почерпиш.“
Питър и Кейти изчакаха още три седмици, преценявайки различни варианти, евентуални промени в начина си на живот, на мечтите си. Но накрая взеха решение.
Клиниката за аборти на улица „Колидж“ беше разположена в стара двуетажна къща от кафяв пясъчник. От лявата й страна имаше реклама, изобразяваща мазна лъжица, която би трябвало да привлече клиенти към заведението „На Джони“, което предлагаше специална закуска с „две ийса“ — много били „фкусни“. Отдясно имаше магазин за електродомакински уреди и написана на ръка обява: „Извършваме и поправки“.
Пред клиниката имаше демонстранти с плакати. Върху един беше написано: „Абортът е убийство“. Върху друг — „Грешнице, покай се“, а върху трети — „Бебтата също имат права“. Този плакат очевидно бе направен от човека, написал рекламата за заведението на Джони. Един полицай отегчено се подпираше на кафявата стена на сградата и внимаваше действията на протестиращите да не излязат извън контрол.
Питър и Кейти паркираха срещу клиниката и слязоха от колата. Кейти погледна към клиниката и потрепера, макар че не беше особено студено.
— Не мислех, че ще има толкова много протестиращи — каза тя.
Питър изброи осем — трима мъже и пет жени.
— Винаги ще има такива хоря.
Тя кимна.
Питър застана до нея и я хвана за ръка. Тя стисна пръстите му и успя да се усмихне; усмивката й беше измъчена и храбра. Почакаха за пролука в натовареното движение, после пресякоха.
Щом стигнаха до отсрещния тротоар, протестиращите ги заобиколиха.
— Не влизайте там, госпожо! — изкрещя един.
— Бебето е ваше! — извика друг.
— Не бързайте! — намеси се една жена. — Обмислете!
Полицаят се доближи, за да се убеди, че никой не докосва Кейти, нито възпрепятства достъпа й до клиниката.
Кейти бе вперила очи право пред себе си.
„Фкусни ийса — помисли си Питър. — Извършваме и поправки.“
— Не го правете, госпожо! — изкрещя още веднъж един от протестиращите.
— Бебето е ваше!
— Не бързайте! Обмислете всичко!
Четири каменни стъпала водеха до дървените врати на клиниката. Кейти се изкачи по тях, следвана от Питър.
— Бебето е…
— Не го правете!
— Не бързай!…
Питър пристъпи напред, за да отвори вратата пред Кейти.
После двамата влязоха в клиниката.
През следващата седмица Питър се подложи на вазектомия. Кейти и той никога не разговаряха за този епизод от миналото си, но понякога, когато дъщерите на сестра й им идваха на гости или когато срещнеха някоя съседка, извела малко дете на разходка, или когато виждаха деца по телевизията, Питър откриваше, че се чувства тъжен, изпълнен с копнеж. Понякога крадешком поглеждаше жена си и виждаше в големите й сини очи същата смесица от чувства и несигурност.
Сега отново трябваше да се изправят пред този морален проблем.
Разбира се, беше невъзможно да поставят сканиращ шлем върху черепа на детски зародиш. Ала за Питър не беше необходимо да наблюдава цялостната електрическа активност на мозъка на нероденото дете — всичко, от което се нуждаеше, беше апаратура, с която можеше да открие високочестотната вълна на душата. Изминаха много дни, изпълнени с напрегната работа, но в крайна сметка той успя да изработи скенер, който можеше да бъде поставен върху корема на бременна жена и да открие вълната на душата, ако такава съществува в зародиша. В апарата бяха намерили приложение технологиите за наблюдение от разстояние, разработени от компанията „Хобсън Мониторинг“, като бе използван дирекционен датчик — чрез него щеше да се избегне възможността вълната на душата на майката да бъде взета погрешно за такава на зародиша.