Питър си спомни, че през 1993 година тогавашният папа беше казал на жените, изнасилени от войници в Босна и Херцеговина, че ще бъдат прокълнати, ако не износят и не родят бебетата си. Днес папата все още продължаваше да отказва да позволи контрол над раждаемостта в обхванатите от глад области, въпреки че безброй бебета умираха от недохранване.
Движението на жените — което Питър поддържаше, — разбира се, също щеше да реагира.
Питър винаги бе срещал трудности по отношение разбиранията си за аборта, особено в индустриализираните страни. Съществуваха напълно надеждни, ненатрапващи се на вниманието методи за контролиране на раждаемостта. В интелектуално отношение Питър винаги беше приемал, че жената има право да извърши аборт, но според него това бе отблъскващо. Нима не беше най-добре да се избегне нежеланото зачатие? Контролът на раждаемостта — от страна на двамата родители в дадена връзка — не беше нещо прекалено трудно за постигане. Защо тогава бе нужно да се опошлява чудото на възпроизводството?
Трябваха му само десет минути, за да намери в компютърната мрежа статистически данни, според които всяка една от пет бременности в Северна Америка завършва с аборт. Преди години той и Кейти също бяха заченали дете, без да го желаят. Питър беше доктор на науките, а Кейти имаше научна степен по химия — двама души, които не би трябвало да допуснат подобно нещо.
Но в конкретните случаи нищо не е така просто, както в абстракциите.
Но може би сега имаше оправдание за ограничаване на раждаемостта след като вече бе извършено зачатие. Душата, каквото и да представляваше тя, се появяваше приблизително на шестдесетия ден от бременността.
Питър не беше футурист, ала можеше да си представи докъде може да стигне обществото: след десетилетие без съмнение законите щяха да бъдат променени, разрешавайки аборт до появата на вълната на душата. А след появата й в зародиша съдът щеше да постановява, че нероденото дете е всъщност човешко същество.
Питър бе търсил отговори — хладни, неоспорими факти. Знаеше, че има само три възможни отговора на нравствения въпрос, повдигнат от аборта. Първо: детето е човешко същество от момента на зачатието. Това бе изглеждало винаги глупаво на Питър; в момента на зачатието детето не е нищо повече от една-единствена клетка, Второ: детето се превръща в човешко същество в момента, когато напусне тялото на майката. Това му изглеждаше също така глупаво. Макар че зародишът се храни от майката до срязването на пъпната връв, той е развит в достатъчна степен да осъществява жизнени функции седмици преди нормалния край на бременността, ако това е необходимо. Очевидно срязването на пъпната връв е нещо като прерязването на лентата при откриване на нов универсален магазин. Зародишът е човешко същество със самостоятелно функциониращо сърце и мозък — и мисли — преди появата си на бял свят.
Следователно всичко, направено от Питър, доказваше онова, което бе интуитивно ясно. Трета възможност: някъде между двете крайности: между зачатието и раждането — зародишът става самостоятелно човешко същество със свои права.
Можеше да се очаква, че третата възможност ще се окаже действително правилната. Според много религии пристигането на душата става някъде по средата на бременността. Свети Тома Аквински бе разрешавал аборт до шестата седмица за мъжки зародиши и третия месец за женски — тоест бе приемал, че тогава душата влиза в тялото. Според мюсюлманската религия, както му бе разказвал Саркар, душата влизала в зародиша на четиридесетия ден след зачатието.
Наистина, никои от посочените данни не съвпадаха с деветте или десетте седмици според заключението на Питър. Но недвусмисленото доказателство, че има определен период, когато се появява душата — тази мисъл отново просветна в съзнанието на Питър — щеше да промени света. И разбира се, не всички щяха да приемат, че тази промяна ще доведе до нещо по-добро.
Питър се замисли как ли ще се почувства, ако види по телевизията как изгарят собственото му чучело.
Бяха изминали два месеца, откакто Кейти му бе разказала за връзката си с Ханс. През целия този период отношенията им бяха останали обтегнати. Сега се налагаше да поговорят сериозно, но разговорът щеше да бъде за друга криза — онази в тяхното минало.
Беше понеделник, 10 октомври — Денят на благодарността в Канада. И двамата не бяха на работа. Питър влезе във всекидневната. Кейти седеше на мястото, където по-рано се любеха, и решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“. Питър се приближи и седна до нея.