— Ами какво ще стане с копието за контрол?
— То ще бъде подложено на същите клипове с образи и звуци, така че всичко, което е повлияло на първите две копия, ще повлияе и на него, но няма да изключим нито една от неговите мрежи.
— Ясно.
— Добре. — Саркар се обърна към конзолата с микрофона. — Пусни „Делхаузи“, Версия 4.
— Изпълнявам го в момента — отговори компютърът.
— Посочи за колко време ще бъде завършена операцията.
— Единадесет часа и деветнадесет минути.
— Уведоми ме, когато приключи. — Саркар се обърна към Питър. — Сигурен съм, че не би желал да гледаш през цялото време, но можеш да наблюдаваш какво се подава на „Дух“ на онзи монитор.
Питър насочи поглед към екрана. Кралска пеперуда се появи от пашкула си. Град Банф, Алберта. Красива жена, изпращаща въздушна целувка към камерата. Някаква кинозвезда от 80-те години на двадесети век, която Питър смътно разпозна. Двама мъже, които се боксираха. Къща, обхваната от пламъци…
ГЛАВА 19
Ноември 2011 година
Саркар се обади на Питър рано в неделя сутринта, за да го уведоми, че подготовката и всички операции по изключване на мрежите в двойниците вече са приключили.
Кейти беше заминала на някаква гаражна разпродажба — хоби, чиято привлекателност Питър никога не бе успял да разбере — затова той й остави съобщение в домашния компютър. След това скочи в мерцедеса си и пое към сградата на компанията „Огледален образ“ в Конкорд.
В компютърната лаборатория Саркар каза:
— Ще се опитаме да активираме първо двойника „Контрол“. — Питър кимна утвърдително. Саркар натисна няколко клавиша, после каза в микрофона, който се подаваше от конзолата: — Здравей.
Синтезираният глас долетя от високоговорителя.
— Здравей ли?
— Здравей! — повтори Саркар. — Аз съм, Саркар.
— Саркар! — Гласът бе изпълнен с облекчение. — Какво става, по дяволите? Нищичко не виждам.
Челюстта на Питър увисна. Имитацията беше много по-реална, отколкото бе очаквал.
— Точно така трябва да бъде, Питър — каза Саркар в микрофона. — Не се тревожи.
— Да не съм преживял… някаква автомобилна злополука? — обади се гласът от високоговорителя.
— Не — отвърна Саркар. — Добре си.
— Значи има някаква авария в електрозахранването. Колко е часът?
— Около дванадесет без двадесет.
— През деня или през нощта?
— През деня.
— Тогава защо е толкова тъмно? И какво е станало с гласа ти?
Саркар се обърна към Питър.
— Ти му кажи.
Питър се изкашля, за да прочисти гърлото си, и каза:
— Здравей.
— Кой е това? Все още ли говори Саркар?
— Не, говоря аз, Питър Хобсън.
— Аз съм Питър Хобсън.
— Не, не си. Аз съм.
— Какви ги приказваш, по дяволите?
— Ти си имитация. Компютърен двойник. Мое компютърно копие.
Последва дълга тишина, след това отговор:
— О!
— Вярваш ли ми? — попита Питър.
— Предполагам, че е така — отговори гласът от високоговорителя. — Искам да кажа, спомням си, че обсъждахме този експеримент със Саркар. Спомням си всичко до снемането на картината на мозъка чрез скенера. — Отново тишина, после: — По дяволите, значи наистина го направи, нали?
— Да — отговори Саркар.
— Кой беше това? — попита гласът от микрофона.
— Саркар.
— Не мога да ви различавам — заяви копието. — Гласовете ви звучат съвсем еднакво.
Саркар кимна.
— Уместна забележка. Ще се занимая с програмата и тя ще предава разликата между моя глас и гласа на Питър. Съжалявам за това.
— Няма нищо — каза двойникът. — Благодаря ти. — След малко: — За Бога, свършил си добра работа. Чувствам се… чувствам се точно като че съм аз. Само че… само че не съм гладен. Нито уморен. Никъде не ме сърби. — Миг тишина: — Кое от трите копия съм аз?
— Ти си „Контрол“ — отговори Саркар. — Основата, чрез която проследяваме експеримента. Ти си първият, когото активирахме. Имам рутинни схеми, чрез които ще имитираме голямо разнообразие от нервни връзки, включително такива за глад и умора. Страхувам се, че дори не съм се сетил да имитирам нормално състояние на сърбеж по тялото, както и по-силна и по-голяма болка. Съжалявам за това.