Една медицинска сестра инжектира нещо в тялото на Енцо и съобщи по микрофона, провесен на тънка жица от тавана:
— Инжектиран „Миолок“ в 10:02 часа сутринта.
Доктор Меймикониън помоли за скалпел и направи разрез, който започваше точно под адамовата ябълка и завършваше в средата на гръдния кош. Скалпелът сряза кожата с лекота, плъзна се, разсичайки мускулните влакна и подкожната мазнина, и се сблъска с гръдната кост.
ЕКГ леко потрепна. Питър хвърли бърз поглед към един от мониторите на Хуа — кръвното налягане също се повишаваше.
— Господине — каза Питър. — Сърдечният ритъм е нарушен.
Меймикониън се вгледа с присвити клепачи в осцилоскопа на Питър и заяви:
— Това е нормално. — В гласа му прозвуча раздразнение, че го прекъсват.
Меймикониън предаде скалпела — сега — лъскав и аленочервен — на сестрата. Тя му подаде триона за срязване на гръдната кост и той го включи. Бръмченето му заглуши писукането на ЕКГ-осцилоскопа на Питър. Въртящото се острие на триона сряза стернума2. От кухината на тялото се разнесе парлива миризма — на кост, превърната в прах. След като стернумът бе разрязан, дойде ред на две технически лица, които се заеха с апарата за отваряне на гръдния кош. Те поработиха с него, докато се показа сърцето. То биеше точно с един удар в минута.
Меймикониън вдигна глава. На стената срещу него се намираше ишемичният брояч — той щеше да се задейства в момента, когато хирургът изрежеше органа. Предназначението му беше да измери времето, когато до сърцето няма да има приток на кръв. До Меймикониън имаше пластмасов контейнер, пълен с физиологичен разтвор. Сърцето щеше да бъде потопено там, за да се отстрани излишната кръв. След това щеше да бъде поставено в контейнер, пълен с лед, за да го откарат до Садбъри.
Меймикониън поиска друг скалпел и се наведе да среже перикардиума. И тъкмо когато острието потъна в мембраната, заобикаляща сърцето…
Гръдният кош на Енцо Бандело, който според закона бе мъртъв донор, се издигна силно.
От вентилационната дихателна тръба се откъсна въздишка.
След миг се чу втора.
— Господи! — прошепна Питър.
Меймикониън изглеждаше раздразнен. Скритите му в ръкавицата пръсти щракнаха към една от медицинските сестри.
— Още миолок!
Тя се приближи и направи втора инжекция.
Гласът на Меймикониън беше саркастичен:
— Я да видим дали ще успеем да довършим проклетата операция, преди донорът да стане и да си тръгне. Започваме ли, дами и господа?
Питър беше изумен. Меймикониън приключи с освобождаването на сърцето. Това означаваше, че вече не е нужен оператор на ЕКГ-осцилоскопа, така че Питър се качи в галерията и оттам продължи да наблюдава операцията по извличането на останалите органи. Когато всичко приключи, а тялото на Енцо Бандело беше зашито и препратено в моргата, Питър слезе зашеметен в стаята за измиване на хирургическия екип. Там беше Хуа — тъкмо сваляше ръкавиците си.
— Какво всъщност стана? — попита Питър.
Хуа го погледна уморено.
— Имаш предвид въздишките ли? — Тя сви рамене. — Това се случва доста често.
— Но Ен… но донорът беше мъртъв.
— Разбира се. Но ние поддържахме жизнените функции на организма му. Понякога има такава реакция.
— Ами… какви бяха тези инжекции? Какво е „Миолок“?
— Вещество, което парализира мускулите. Трябва да се инжектира, защото в случай, че пропуснем, коленете на донора понякога се вдигат към гръдния кош, когато започне операцията по освобождаването на органите.
Питър беше отвратен.
— Наистина ли?
— Аха — отвърна тя. — Просто днес Даян не си бе свършила добре работата и… Направо ме втриса, когато труповете започнат да мърдат по този начин, но това е трансплантационната хирургия, какво да се прави.
Питър носеше в портфейла си разписание на лекциите на своята приятелка Кейти Чърчил. Той беше първа година от магистратурата си, тя — последна от бакалавърската си степен по химия. След двадесетина минути Кейти щеше да приключи с последната си лекция за днес — полимери, и Питър я чакаше в коридора.
Лекцията свърши и Кейти излезе — бъбреше оживено с приятелката си Джасмин, която първа зърна Питър.
— О! — подхвърли тя с усмивка и дръпна Кейти за ръкава. — Я виж кой е тук! Самият прекрасен принц.
Питър й се усмихна за миг, но всъщност очите му търсеха единствено Кейти. Лицето на Кейти приличаше на сърчице, косата й бе дълга и черна, а огромните очи — сини. Тя се усмихна лъчезарно — както винаги, когато го зърнеше. Въпреки всичко, което бе видял този ден, Питър усети, че също се усмихва. Всеки път се случваше така. Между тях двамата протичаше електричество — Джасмин и другите им приятели често коментираха този факт.