Той се спусна през множество слоеве компютърни менюта и най-сетне стигна до експерименталната система ИИ (Изкуствен интелект). Саркар беше изградил просто меню, чрез което можеха да бъдат извиквани трите електронни копия:
/ F1 / ДУХ (ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА)
/ F2 / АМБРОТОС (БЕЗСМЪРТИЕ)
/ F3 / КОНТРОЛ (НЕПРОМЕНЕНА ВЕРСИЯ)
Питър се опита да направи избор и осъзна, че е изправен пред въпроса, на който той и Саркар се бяха заели да дадат отговор. Кой от тримата щеше да го изслуша с най-голямо съчувствие? Копието „живот след смъртта“? Нима би могло същество, лишено от физическо тяло, наистина да разбере затрудненията в семейството? Каква част от брака принадлежеше на емоциите/интелекта? Каква част от емоциите се обясняваха с хормонални взаимодействия?
Ами безсмъртният двойник? Може би. Безсмъртието означава трайност. Може би безсмъртно същество би проявило особен афинитет към верността? В крайна сметка хората очакват бракът да трае вечно.
Вечно.
Питър си помисли за Спенсър. И за Сюзън Силвърман. И за Хок. Книгите за тези герои му харесваха. Но кога за последен път Робърт Б. Паркър бе измислил нова ситуация, в която да ги постави, за да изучи нов аспект от личностните им характеристики?
Един век, изживян заедно с Кейти.
Хилядолетие с Кейти.
Питър поклати глава. Не, безсмъртният двойник нямаше да го разбере. Безсмъртието със сигурност не създаваше чувство за трайност. Съвсем не. То учеше човек да мисли в перспектива. Даваше му поглед напред, в бъдещето.
Питър се наведе и натисна клавиша F3, избирайки двойника „КОНТРОЛ“. Единствено непретърпялото промени негово копие можеше да му свърши работа.
— Кой е? — попита синтезаторът на речта.
— Аз, Питър Хобсън.
— О! — възкликна двойникът. — Искаш да кажеш, че съм аз.
Питър вдигна вежда.
— Нещо такова.
Изкуственият глас се засмя.
— Не се тревожи. Полека-лека свиквам да бъда двойникът на Питър Хобсън, базова, непроменена версия. Но знаеш ли кой си ти? Може би също си само нечий двойник. — Високоговорителят изсвири началните ноти от „Зоната на здрача“ — и се справи много по-добре, отколкото съществото от плът и кръв Питър бе успявало да го направи някога.
— Сигурно няма да ми хареса да си разменим местата — засмя се Питър.
— Е, не е чак толкова лошо — отговори двойникът. — Чета много. Осемнадесет книги едновременно. Когато някоя ме отегчи, веднага преминавам към другата. Разбира се, процесорът е много по-бърз в сравнение с мозък, действащ на химически принципи, затова се справям с материала твърде бързо — най сетне успях да се заема с Томас Пинч.
„Забележително копие — помисли си Питър. — Забележително.“
— Ще ми се да имах повече време за четене — отбеляза Питър.
— На мен пък ми се ще да полегна с дама в легло — откликна двойникът. — Всеки трябва да носи своя кръст.
Питър отново се засмя.
— И така, защо ме повика и ме извади от бутилката? — попита двойникът.
Питър сви рамене.
— Не зная. Може би защото ми се иска да поговорим… Ние те създадохме, след като научих за Кейти.
Не беше нужно да навлиза в повече подробности. Изкуственият глас прозвуча тъжно:
— Да.
— Не съм казвал на никого за това.
— Естествено — отвърна двойникът.
— Така ли?
— Ние с теб представляваме затворен в себе си мъж — продължи двойникът. — Прости ми за лошата граматическа конструкция. Не обичаме да излагаме вътрешния си мир на показ.
Питър кимна.
— Изразявай се по-високо през почитаемия съд, моля — напомни му двойникът.
— Съжалявам. Забравих, че не ме виждаш. Изразявах съгласието си с думите ти.
— Естествено. Виж, не мога да те посъветвам кой знае какво. Искам да кажа, че каквото ми дойде наум, вероятно ти вече си го премислял. Но просто опитай като начало с това — между моето и твоето аз, така да се каже: все още ли обичаш Кейти?
Няколко секунди Питър мълча.
— Не зная. Кейти, която познавам аз — жената, която смятах, че познавам — не би направила подобно нещо. Но до каква степен наистина познаваме добре някого?
— Точно така. Прости ми, че те използвам като пример, но…
— Хората ненавиждат да постъпваш така с тях, разбираш ли?
— Как?
— Да ги използваш като пример. Ти проявяваш тази склонност с всеки, който ти е подръка. „Прости ми, че те използвам като пример, Берта, но когато някой е наистина дебел…“