— Може би имаш право — отвърна Питър. — Мислих дълго и безрезултатно по този въпрос. Търсех някаква улика, че по някакъв начин сме го разрушили.
— И откри ли? — попита двойникът.
— Не.
— Разбира се, че отговорът е „не“. Ти винаги си се опитвал да бъдеш добър съпруг, пък и Кейти — добра съпруга. И двамата се стремяхте бракът ви да бъде успешен. Интересувате се от работата на другия. Подкрепяте го да осъществи мечтите си. Разговаряте открито и свободно за всичко.
— И все пак — възрази Питър, — иска ми се да съм съвсем сигурен. Помниш ли „Пери Мейсън“? Не оригиналният телевизионен сериал с Реймонд Бър, а новата, не особено успешна версия, направена през 70-те години на двадесети век? Помниш ли я? Повтаряха я по програмата „А & Е“ през 90-те години, в края на века. Хари Гуардино игра Хамилтън Бъргър. Спомняш ли си тази версия?
Двойникът замълча за миг.
— Да, не беше особено добра.
— Всъщност беше направо помия — заяви Питър. — Но си спомняш за нея, нали?
— Да.
— Помниш ли актьора, който игра Пери Мейсън?
— Естествено. Робърт Калп.
— Можеш ли да си спомниш чертите му? Да си го представиш в съдебната зала? Помниш ли го от онзи сериал?
— Да.
Питър раздери ръце.
— Робърт Калп никога не е играл Пери Мейсън. Тази роля беше възложена на Монти Маркъм.
— Наистина ли?
— Да. И аз си мислех, че е Калп, но вчера видях статия за Маркъм в „Стар“; той е в Онтарио и участва в пиесата „Дванадесет разгневени мъже“ в театъра „Роял Алекс“. Знаеш каква е разликата между Калп и Маркъм, нали?
— Разбира се — отговори електронното копие. — Калп участваше в „Аз, шпионинът“ и в „Най-великият американски герой“. А също така и в… я чакай. Да, и в „Боб, Карол, Тед и Елис“. Велик актьор.
— Ами Маркъм?
— Солиден актьор, изпълняващ сложни персонажи. Винаги съм го харесвал. Никога не е блестял в телевизионните сериали, но не участваше ли в „Далас“ за около година? Пък и някъде в 2000-та година май взе участие в онази ужасна комедия на ситуацията, партнирайки на Джеймс Кери.
— Точно така — отвърна Питър. — Не виждаш ли? И двамата имаме добра, услужлива памет — но и двамата си спомняме, че Робърт Калп е изиграл роля, която в действителност е била изпълнена от Монти Маркъм. Точно в този момент, разбира се, ти отново създаваш тези спомени и съм сигурен, че вече виждаш Маркъм в ролята на Мейсън. Така функционира паметта: ние съхраняваме достатъчно информация, за да възстановим последователността на събитията по-късно. Съхраняваме ключовете — спомняме си основни части от информацията и отбелязваме промените. Когато ни е нужно да извикаме от паметта си някакъв спомен, възстановяваме събитията в ума си — и често го правим неточно.
— И какво целиш да докажеш?
— Целта ми, скъпи братко, е следната: искам да си отговоря на въпроса доколко са точни спомените ни? Спомняме си всичките събития, довели до извънбрачната връзка на Кейти, и откриваме, че сме свободни да я обвиняваме. Всичко отива на мястото си, последователността на събитията е запазена. Но дали спомените ни са точни? Може би сме предпочели да не си спомняме за нещо, просто сме изключили някой момент и чрез някои действия, които не са били отчетени от нервната тъкан в лабораторията на паметта, сме я тласнали в ръцете на друг мъж?
— Мисля — каза двойникът, — че щом имаш такава дълбочина на интроспекцията и задаваш подобен въпрос, би трябвало да знаеш, че отговорът вероятно е „не“. Ти си сериозен човек, Питър, макар че ти го казвам аз.
Дълго време тишината остана ненарушена.
— Не ти помогнах много, нали? — попита двойникът.
Питър се замисли над поставения въпрос.
— Не, напротив. Сега се чувствам малко по-добре. Това, че разговаряхме по този проблем, ми помогна.
— Макар че всъщност разговаряше със себе си? — попита електронното копие.
— Да, макар че разговарях със себе си — отвърна Питър.
ГЛАВА 23
Рядка слънчева сутрин в средата на ноември. По краищата на щорите във всекидневната струеше светлина.
Ханс Ларсен седеше до масата на обичайното място за закуска и похапваше бял препечен хляб, намазан с портокалов мармалад. Съпругата му, Дона-Лий, беше в антрето и обуваше черните си обувки с десетсантиметрови токове. Ханс я наблюдаваше как се навежда да завърже връзките. Гърдите й — идеални овали, които можеха да напълнят шепите му — изопваха червената й копринена блуза. Извивката на задника й също се забелязваше добре под плътно изопнатата черна кожена пола. Кожата беше достатъчно дебела, така че под нея не личаха очертанията на бикините.