Красива жена. И знаеше как да се облича, за да го подчертае. Тъкмо по тази причина се беше оженил за нея. Зашеметяваща съпруга, която кара хората да обръщат глави след нея. Жената на истинския мъж трябва да е точно такава.
Той отхапа от препечената филийка и отпи кафе. Щеше да й покаже колко я цени, когато се прибере довечера. Изпълнението щеше да й хареса. Естествено, той нямаше да се прибере до късно през нощта — след работа имаше среща с Мелани. Не, я чакай — Мелани беше утре вечер, а днес е сряда. Значи Нанси. Още по-добре. Човек можеше направо да пукне заради гърдите на Нанси.
Дона-Лий улови отражението си в огледалото върху вратата на шкафа в коридора, наведе се да разгледа грима си и извика на Ханс:
— Чао!
Ханс й помаха с филията.
— Не забравяй, тази вечер ще се прибера късно. Имам служебна среща след работа.
Тя кимна, усмихна му се лъчезарно и излезе.
„Тя е добра съпруга — помисли си Ханс. — Гледа те с готовност в очите, пък и не предявява кой знае какви претенции към времето ти. Разбира се, една-единствена жена не може да стига на истинския мъж…“
Ханс беше облечен в тъмносиньо найлоново сако и светлосиня риза от полиестер. Сребристосива вратовръзка, също от синтетичен материал, висеше около врата му, все още незавързана на възел. Все още не си бе обул панталоните и се виждаше бялото му бельо марка „Хейнс“ и черните чорапи. Оставаха му още двадесет минути, преди да тръгне на работа. От мястото, където закусваше, виждаше телевизора във всекидневната. Картината не беше съвсем ясна заради слънчевата светлина. Вървеше предаването „Канада сутрин“ и водещият Джоел Готлиб интервюираше някакъв плешив актьор.
Ханс изяде последната препечена филийка и тъкмо в този момент се обади звънецът. Телевизорът автоматично редуцира картината от „Канада сутрин“ до малък квадрат в горния ляв ъгъл на приемника. Върху останалата част от екрана се появи образът от камерата над външната врата. Някакъв мъж в кафявата униформа на Обединената пощенска колетна служба стоеше на малката веранда пред вратата. Носеше голям пакет, завит в хартия.
Ханс изсумтя. Не очакваше никакви пратки. Докосна един от клавишите на телефона в кухнята и каза:
— Момент. — И отиде да си намери панталоните.
Обу ги, прекоси всекидневната и отиде в коридора — подът бе с паркет от желязно дърво — после отключи външната врата и отвори. Къщата му беше обърната на изток и фигурата на пощальона беше осветена откъм гърба. Той беше висок — към два метра, слаб, все едно бивш баскетболист. Чертите му бяха остри, беше загорял, като че наскоро е бил на почивка някъде на юг. Ханс си помисли, че на момчета от Обединената пощенска колетна служба сигурно им плащат добре.
— Ханс Ларсен? — попита мъжът. Имаше британски или може би австралийски акцент — Ханс никога не бе успявал да ги различава.
Ханс кимна утвърдително.
— Да, аз съм.
Пощенският служител му подаде кутията. Тя представляваше куб със страна половин метър и беше изненадващо тежка — сякаш някой му изпращаше колекция от камъни. След като се освободи от товара си, мъжът посегна към колана си, за който с метална верига бе прикрепен електронен бележник за издаване на разписка при получаването на колета. Ханс се обърна, за да остави кутията на пода.
И изведнъж почувства болезнено разтърсване върху врата си и краката му сякаш се превърнаха на пихтия. Сгромоляса се напред, повлечен в тази посока от тежестта на колета. Усети, че дланта на мъжа го притиска надолу. Ханс се опита да заговори, но устата му отказа да се подчини. Пощальонът го ритна и го просна по гръб на пода, после Ханс чу как външната врата щраква и се затваря. Сети се, че са го докоснали със зашеметяваща полицейска палка — устройство, каквото бе виждал единствено в предаванията по телевизията, посветени на полицията. Допирът с палката го беше лишил от възможността да контролира мускулите си. Докато осъзнаваше този факт, разбра, че се напикава.
Опита се да изкрещи, но не успя. Единственият звук, който издаде, беше едва чуто сумтене.
С огромно усилие успя да вдигне глава. Мъжът се занимаваше с колана си. Черната кожа от лявата страна се отвори, откривайки дълго, широко острие.
Ханс опита да се изправи. Мъжът докосна зашеметяващата палка до врата му и натисна спусъка. Силен електрически заряд пробяга из цялото тяло на Ханс и той отново се просна по гръб.
— Защ… защ… щ…
— Защо ли? — изрече високият мъж със своя странен акцент. После сви рамене, като че ли това нямаше никакво значение. — Вбесил си някого — продължи той. — Наистина си го вбесил до лудост.
Ханс отново се опита да стане, но не успя. Високият мъж го ритна в гърдите, после със светкавично движение измъкна ножа от колана си, сряза панталоните на Ханс отпред и се смръщи от вонята.