— Изненадваш ме. Искам да кажа… ами ти си мюсюлманин, затова приех, че си последовател на доктрината, според която Бог вдъхва душа на всяко новородено човешко същество.
— Моля те — възрази Саркар. — Не съм достатъчно глупав, за да пренебрегна находките на различните вкаменелости. — Саркар помълча, после поясни: — Виж, ти си възпитан в духа на християнската религия, макар че не изпълняваш ритуалите й. Твоята религия проповядва, че хората са създадени като образ и подобие на Бога. Е, това е нелепо, разбира се — та Бог не би имал нужда от пъп на корема си. „Създадени по Негов образ и подобие“ за мен просто означава, че Той е предоставил критериите за подбор — тоест целта, към която трябва да се стремим — и формата, до която сме достигнали вследствие на еволюцията, е тъкмо тази, която е угодна Нему.
ГЛАВА 25
И така най-сетне историята на Питър Хобсън и тази на детектив Сандра Файлоу стигнаха до обща точка — смъртта на Ханс Ларсен. Покушението срещу Ларсен и другите опити за убийство, които щяха да последват, ги сближаваха. Сандра свързваше спомените на Питър Хобсън със своите от онова време и бавно сглобяваше общата картина на мозайката — късче след късче…
Детектив инспектор Александрия Файлоу от полицейски участък „Метрополитън“ в Торонто седеше на бюрото си и се взираше в празното пространство.
След около час щеше да пристигне нощната смяна, ала тя не беше изпълнена с нетърпение да се прибере у дома. Бяха изминали четири месеца, откакто тя и Уолтър се разделиха, и Уолтър имаше равни права на настойник над дъщеря им. Когато Кейли беше при него, както тази седмица, къщата изглеждаше огромна и изоставена.
„Може би трябва да си взема домашен любимец — помисли си Сандра. — Куче или котка.“ Нещо живо, нещо, което да се движи, нещо, което да я посреща, когато се прибира у дома.
Сандра поклати глава. Беше алергична към котките и можеше да мине без протекъл нос и зачервени очи. Тя се усмихна тъжно: щом беше скъсала с Уолтър, значи не й трябваха домашни любимци.
Сандра бе живяла с родителите си, докато завърши университета, и се беше омъжила за Уолтър точно след дипломирането си. Сега беше на тридесет и шест, дъщеря й я нямаше и за пръв път през живота си тя се чувстваше самотна.
Може би тази вечер щеше да отиде в АМЕ (Асоциация на младите еврейки). Трябваше да се поосвежи. Огледа критично бедрата си. Във всеки случай в Асоциацията щеше да е по-добре, отколкото да гледа телевизия.
— Сандра?
Тя вдигна глава. Пред нея стоеше Гари Киношита, стиснал папка в ръце. Той беше почти шестдесетгодишен, но с късо подстриганата си сива коса младееше.
— Да?
— Случай за теб. Току-що са обадиха по телефона. Зная, че дежурството ти почти изтича, но Розенбърг и Макейвън са заети със серийните убийства в Шепърд. Имаш ли нещо против?
Сандра протегна ръка. Киношита й подаде папката. „Още по-добре от Асоциацията“ — помисли си тя. Имаше работа. Бедрата й можеха да почакат.
— Благодаря — отговори тя.
— Случаят е малко… ххм… как да кажа… отвратителен — подметна Киношита.
Сандра отвори папката и огледа описанието — компютърен запис на полученото по радиото съобщение на служителя, който бе пристигнал пръв на местопрестъплението.
— О!
— Двама униформени полицаи в момента са там. Очакват те.
Тя кимна, изправи се, оправи кобура, така че да пасне удобно към тялото й, после облече светлозелен блейзър върху тъмнозелената си блуза. Случаят „Убийство“ с пореден номер 212 за годината в участък „Метро“ вече беше неин.
Пътуването с автомобила не й отне много време. Престъплението беше извършено на улица „Так Фраъруей“ 137 — Сандра ненавиждаше тъпите имена на улиците в новите квартали. Както винаги тя огледа околността, преди да отиде на местопрестъплението. Типичен квартал, населен с представители на средната класа — тоест модерната средна класа. Малки къщички от червени тухли, сякаш от магазин за детски играчки, издигнати в прави редици, а между тях толкова тесни пролуки, че трябва да се обърнеш с рамото напред, за да се промъкнеш. Пред къщите дворчета, гаражи за по две коли. Пощенски кутии на пресечките. Дървета, малко по-големи от току-що наболи фиданки.
„Мястото на престъплението, мястото на престъплението“ — помисли си Сандра. Да.
Бяла полицейска кола от участъка „Метро“ беше паркирана на алеята пред къща номер 137, а полицейската линейка беше спряла неправилно на улицата. Сандра се приближи към широко отворената входна врата и погледна в къщата. Видя проснатото тяло — човекът бе убит поне преди десет часа. Засъхнала кръв по пода. Случаят беше точно такъв, какъвто го описваше компютърният запис: осакатяване.