— Но нима изборът на коренно различни съпруги не отрича твърдението ти? — попита Питър, след като помисли малко. — Не доказва ли той, че сме индивиди, оформени и израснали благодарение на възпитанието, което сме получили?
— На пръв поглед може би изглежда така — отвърна Контрол. — Но всъщност твърдението подкрепя тъкмо обратното. Помисли за времето, когато се сгодихме за Кейти. Бяхме на двадесет и осем години, предстоеше ни да завършим аспирантура. Бяхме готови да се впуснем в живота, искахме да се оженим. Признавам, бяхме много влюбени в Кейти, ала дори и да не бяхме, вероятно щяхме да пожелаем да се оженим тъкмо тогава. Ако я нямаше нея, щяхме да се огледаме, за да си намерим партньорка. Но помисли: наистина имахме твърде малко възможности. Първо, нека елиминираме всички онези, които бяха сгодени и омъжени — например Беки по това време беше вече сгодена. След това нека елиминираме всички, които не бяха приблизително на същата възраст. После — нека наистина бъдем честни пред себе си — трябва да елиминираме и онези от други раси и онези, които изповядаха коренно различни религии от нашата. Кой би останал? Една жена. Или може би две. А може би, ако извадехме изключително голям късмет — три или четири. Това е. Изпадаш в глупави фантазии за всички млади дами, за които бихме могли да се оженим, но ако погледнеш на въпроса честно — ако наистина го направиш, — ще видиш, че нямахме почти никакъв избор.
Питър поклати глава.
— Всичко изглежда така студено и безлично, когато го представяш в тази светлина.
— В много отношения е точно така — отвърна двойникът. — Но това ми дава нови основания да ценя високо предварително уговорената женитба на Саркар и Рахеема. Винаги съм смятал, че това е погрешна стъпка, но когато навлезеш в същността на нещата, виждаш, че разликата е нещо съвсем банално. Те нямат избор за кого ще се оженят, положението е същото и при нас.
— Май имаш право — каза Питър.
— Точно така — потвърди двойникът. — Е, вече е време да спиш. Качи се горе и легни при жена си. — Той замълча за миг. — Лично аз щях да съм много щастлив, ако можех да го направя.
ГЛАВА 27
Детектив инспектор Александрия Файлоу едновременно ненавиждаше и обичаше тази част от работата си. От една страна, разпитът на хората, които бяха познавали покойния, често й осигуряваше ценни улики. Но, от друга, задължението да досажда на объркани или потънали в скръб хора беше изключително неприятно преживяване.
Още по-неприятен беше цинизмът, който съпровождаше този процес: не всички казваха истината и някои от сълзите бяха крокодилски. Естественият инстинкт подтикваше Сандра да предложи съчувствие на онези, които изпитваха болка, но полицаят в нея й казваше, че нищо не трябва да се приема за чиста монета.
Не, не полицаят в нея я караше да мисли така. Правеше го човекът. След като бракът й с Уолтър се разпадна, всички, които по-рано й бяха честитили годежа и сватбата й, започнаха да приказват: „О, знаех си, че бракът ви няма да бъде траен“ и: „Боже мой, той не беше човекът, с когото трябваше да се свържеш“, или: „Той е човекоподобна маймуна — неандерталтец, нещастник“ — или каквато беше любимата метафора на съответния човек. И Сандра научи, че хората — дори добрите хора, дори приятелите ти — те лъжат. И че в определен момент ти казват онова, което смятат, че ти се ще да чуеш.
Асансьорът спря на шестнадесетия етаж на Кулата на живота и Сандра излезе в коридора. Рекламната агенция „Дууоп“ имаше свое собствено фоайе, цялото в хром и розова кожа, разположено директно срещу асансьорите. Повечето от компаниите отдавна се бяха отървали от пухкавите хубавици в приемната и ги бяха заменили с по-зрели индивиди от двата пола, които придаваха на офиса бизнесимидж. Но рекламният бизнес си беше рекламен бизнес и полът все още продължаваше да е добра стока за продан. Затова Сандра се опита да проведе разговора си с красивото младо същество зад бюрото посредством едносрични думи.