— Вие сте Питър Хобсън, нали? — рече той. Беше около шестдесетгодишен, бузите и носът му бяха изпъстрени с малки сини вени.
— Да — отговори Питър.
— Онзи, който откри сигнала на душата?
— Вълната на душата — поправи го Питър. — Наричаме го „вълна на душата“. Да, аз съм.
— Така си и мислех — продължи мъжът. — Знаете ли, ако Господ не спаси душата ви, ще отидете в ада.
Кейти хвана ръката на Питър и го задърпа, ала мъжът се изпречи пред тях.
— Оставете се в ръцете на Иисус, господин Хобсън. Това е единственият начин.
— Знаете ли… не искам да обсъждам с вас този въпрос — отговори Питър.
— Господ ви прощава — продължи мъжът и пъхна ръка в джоба на пардесюто си. В един изпълнен с ужас миг Питър си помисли, че ще извади пистолет, но непознатият измъкна оръфана библия с кървавочервена кожена подвързия. — Чуйте словото на Бога, господин Хобсън! Спасете душата си!
— Оставете ни на мира! — викна Кейти.
— Не мога да ви пусна да си вървите — заяви мъжът, протегна ръка и…
… сграбчи рамото й.
Преди Питър да успее да реагира, Кейти заби токчето на обувката си в крака на мъжа и той изрева от болка.
— Махайте се! — изкрещя Кейти, стисна здраво ръката на Питър и го поведе през улицата.
— Добре се справи — измърмори Питър, все още объркан, ала въпреки това силно впечатлен.
Кейти отметна черната си коса и го погледна. После каза:
— Никой няма да досажда на съпруга ми. — И му подари усмивка от цял мегават.
Звънецът на входната врата издрънча. Род Чърчил погледна часовника си. Двадесет и шест минути. Все още не беше получавал безплатна вечеря от компанията, макар че учителката по история в гимназията, казваше, че била имала това щастие два пъти. Питър хвърли поглед и към дисплея на камерата, осигуряваща безопасността на входната врата — нещо, което не бе привикнал да прави. Да, човекът беше сто процента шофьор от веригата „Храна-Храна“: ярката му оранжево-бяла униформа привличаше погледа отдалеч. Род се запъти по коридора към антрето, погледна се в огледалото, за да се увери, че косата му е сресана добре над плешивината, и отвори вратата. Разписа квитанцията за получаване, взе копието, благодари, после занесе вечерята си в трапезарията. Наля си чаша бяло вино, пусна телевизора и се разположи на масата, готов да се наслади на вечерята си.
Телешката пържола бе леко жилава. Но пък сосът тази вечер беше особено вкусен. Род изяде всичко и отопи до капка соса. А когато започна ябълковия сладкиш, започна и болката: ужасно пулсиране в тила и мъчително усещане — като че някой забиваше пирони в очите му. Почувства как сърцето му се разтуптява. По челото му изби пот, догади му се. Изведнъж му стана горещо. Изправи се, за да отиде до телефона и да извика помощ, но го връхлетя непоносима болка. Той политна назад, събори стола си и падна върху покрития с килим под.
Питър и Кейти вече си бяха легнали, ала мониторът им, производство на фирмата „Хобсън“, знаеше, че все още не са заспали, затова позволи на телефона да звъни.
В спалнята нямаше видеофон и Питър пипнешком затърси слушалката върху нощното шкафче в тъмното.
— Ало.
От мембраната долетя плач.
— О, Питър! Питър!
— Бани, ти ли си?
Кейти чу името на майка си и веднага се надигна и извика:
— Светни! — Домашният компютър запали двете лампи в спалнята.
— Питър… Род е мъртъв.
— О, Боже мой! — прошепна Питър.
— Какво има? — попита Кейти. — Какво се е случило?
— Какво се е случило? — повтори думите й Питър.
— Върнах се от курса по френски и го намерих проснат на пода в трапезарията.
— Извика ли линейка? — попита Питър.
— Какво е станало? — ужасено възкликна Кейти.
— Да — изхлипа Бани. — Казаха, че идват веднага.
— И ние тръгваме — каза й Питър. — Ще дойдем колкото се може по-бързо.
— Благодаря ти — изстена Бани.
— Чакай ни — каза Питър. — Тръгваме. — И затвори телефона.
— Какво е станало? — пак попита Кейти.
Питър я погледна. Очите й бяха широко отворени. Божичко, как да й каже?
— Майка ти — отговори той. Знаеше, че тя го знае, но му трябваше време, за да се овладее. — Баща ти… баща ти е мъртъв.
Кейти пребледня и заклати невярващо глава.
— Облечи се — каза меко Питър. — Трябва да тръгваме.
ПРОДЪЛЖАВАЩОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА „ГАЛЪП“ ПОД НАСЛОВ „РЕЛИГИЯТА В АМЕРИКА“ ПОКАЗВА, ЧЕ ПОСЕЩЕНИЕТО В ЦЪРКВИТЕ ТАЗИ СЕДМИЦА СЕ Е УВЕЛИЧИЛО С 13.75% В СРАВНЕНИЕ С МИНАЛАТА.
БОЛНИЦАТА „КРИСТИЯН БЕРНАР“ В ГРАД МАНДИТАВИЛ, АЗАНИЯ, ДНЕС ОБЯВИ, ЧЕ ПРИЕМА ФОРМАЛНО ОТДЕЛЯНЕТО НА ВЪЛНАТА НА ДУШАТА ОТ ТЯЛОТО КАТО МОМЕНТ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА СМЪРТТА.