— Извинете, че ви обезпокоих.
— Какво всъщност подозирате, детектив Файлоу? — попита Бани.
— Нищо, абсолютно нищо, госпожо Чърчил. Просто трябва да уточня някои въпроси, нали ви казах.
ГЛАВА 34
Питър отлетя до Отава за среща в Комитета по здравеопазване и социална политика, но ангажиментът му приключи скоро. Конферентно включване в обсъждането би свършило същата работа, но здравният министър — уважавана от обществото дама — обичаше от време на време да упражнява властта си, призовавайки различни хора в столицата.
Проектът, свързан с вълната на душата, разбира се, не беше единственият, върху който работеше компанията „Хобсън Мониторинг“. Срещата беше по повод на все още секретния проект „Индиго“ — план за производството на датчик, който да е в състояние категорично да разграничи активните пушачи от хората, принудени да приемат пасивно цигарения дим. Целта беше пушачите да бъдат лишени от определени привилегии от местните здравни центрове, когато сключват здравните си застраховки за болести, причинявани или обостряни от тютюнопушенето.
Както и да е, срещата приключи бързо и се оказа, че Питър неочаквано разполага с един свободен ден, който щеше да прекара в Отава.
Отава — седалището на правителството, бе пълна с безлични бюрократи. Тук се произвеждаха единствено документи и закони. И все пак градът трябваше да бъде витрина за посещаващите го лидери на развитите страни — не всичко можеше да бъде съсредоточено в Торонто. В Отава имаше много прекрасни музеи и галерии, няколко интересни магазина, там бе и каналът „Ридо“, който през зимата замръзваше и хората можеха да ходят на работа, пързаляйки се с кънки, интересна бе и смяната на караула пред парламента. Но Питър беше виждал тези неща достатъчно пъти.
Той попита жената на рецепцията дали има телефон, който би могъл да използва, и тя го упъти към един от свободните офиси. С ограниченията, наложени от правителството вече трето десетилетие върху разширяването на правителствения апарат, такива свободни помещения имаше в изобилие. Телефонът беше стар модел и осъществяваше единствено аудиовръзка. „Е — помисли си Питър, — щом използват доларите на данъкоплатците, за да инсталират телефони в неизползвани офиси, в крайна сметка е добре, че въвеждат такива ограничения.“ Както повечето канадски бизнесмени, той знаеше наизуст номера на самолетната компания „Еър Канада“. Тъкмо щеше да го набере, за да провери дали не може да промени полета си, когато изведнъж разбра, че вместо него набира 411.
Отговори му женски глас на английски:
— Моля, телефонният указател на кой град ви интересува, господине? — После същата фраза беше повторена на френски.
— Отава — отговори Питър. Видеофоните осигуряваха директен достъп до телефонните указатели чрез натискане на няколко клавиша; за онези, които не притежаваха подобна апаратура, беше предвиден безплатен достъп до телефонните указатели.
— Какво ви интересува?
— Бихте ли ми дали номера на Ребека Кийтън?
— Никакъв номер не е посочен под това име, господине — отвърна жената след малко.
Е, добре. Просто си бе помислил че…
— Благодаря… Момент! — Макар че сега не беше омъжена, преди години тя имаше за кратко някакъв съпруг. Как беше името на този нещастник? Ханикат? Не. — Кънингам — каза Питър. — Потърсете под името Ребека Канингам.
— Имам Р. Л. Канингам на улица „Слейтър“.
Ребека Луиз.
— Да, вероятно това е лицето, което ме интересува.
Отегченият човешки глас бе заменен от жизнерадостен компютър, който прочете телефонния номер и после добави:
— Сега натиснете клавиша, върху който е изобразена звезда, за да наберете същия номер.
Питър натисна клавиша със звездичката. Чу цяла серия объркани тонове, после звън на телефон. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири. Е, добре…
— Ало?
— Беки ли е?
— Да. Кой се обажда?
— Питър Хобсън. Помниш ли ме…
— Пийти! Колко се радвам да те чуя! В Отава ли си?
— Да. Тази сутрин имах среща в Комитета по здравеопазване и социална политика. Тя приключи рано, а полетът ми е чак в седем вечерта. Дори не знаех дали ще си бъдеш у дома, но реших да ти се обадя.
— На работа съм от неделя до четвъртък. Днес имам свободен ден.
— Аха.
— Прочутият Питър Хобсън! — възкликна тя. — Видях те на страниците на „Нешънъл“.
Питър се засмя.
— Същият съм си — каза той. — Хубаво е, че чувам гласа ти, Веки.
— И аз твоя.
Питър почувства, че гърлото му пресъхна.
— Свободна ли си… свободна ли си да обядваме заедно?
— О, с удоволствие. Трябва да мина през банката — всъщност тъкмо тръгвах, но можем да се срещнем в единадесет и половина. Рано ли ти е?