Въобще не му беше рано.
— Прекрасно е. Къде ще се срещнем?
— Знаеш ли ресторанта на Карло в универсалния магазин на улица „Спаркс“?
— Ще го намеря.
— Значи ще те чакам там е единадесет и половина.
— Прекрасно — отговори Питър. — С нетърпение очаквам да те видя.
Гласът на Веки беше изпълнен с топлина.
— И аз.
Питър затвори телефона, отиде до рецепцията и попита служителката дали знае къде е ресторантът на Карло.
— О, да — отвърна тя и се усмихна палаво. — Вечер го посещават много дами без придружител.
— Аз ще обядвам там — подчерта Питър. Изпитваше необходимост да обясни всичко.
— А, добре. На обяд е много по-спокойно. Предлагат чудесни тортелини.
— Можете ли да ме упътите как да стигна дотам?
— Разбира се. С кола ли сте?
— Мога да повървя пеш, ако не е прекалено далеч.
— Ще ви отнеме около половин час.
— Идеално — отбеляза Питър.
Стигна до ресторанта само за двадесет минути — обичаше да ходи бързо. Трябваше обаче да убие близо половин час. Намери автомат за вестници, пусна три монети и изчака двадесет секунди — времето, необходимо да получи брой на „Отава Ситизън“. После се върна в ресторанта на Карло. Вътре нямаше жив човек.
Поиска маса за двама, получи я, седна и си поръча кафе без захар. Огледа се, опитвайки се да си представи дансинга, претъпкан с потни тела вечер. Зачуди се дали жената от рецепцията не си е направила шега. И все пак имаше едно познато лице — красавицата, рекламираща бирата „Молсън“ в „Смирения епископ“. Питър разгъна вестника, опитвайки се да потисне нервността си.
Хедър Милър беше лекарка, кабинетът й беше на първия етаж в къщата й. Беше четиридесет и пет годишна, ниска, пълна, с късо подстригана кестенява коса. Бюрото й беше направено от дебело стъкло, поставено върху два мраморни блока.
— Както казах по телефона, детектив Файлоу — почна доктор Милър, след като настани Сандра в едно кожено кресло срещу бюрото — не мога да ви разкажа много неща, поради ограниченията с оглед запазване на тайната, установена между лекаря и пациента.
Сандра кимна. Това беше обичайният подход, за проучване на почвата.
— Разбирам, доктор Милър. Пациентът, за когото бих желала да поговорим, е Род Чърчил.
Милър чакаше.
— Не зная дали вече сте научили, но господин Чърчил умря миналата седмица.
Лекарката я погледна изненадано.
— Не знаех.
— Съжалявам, че ви донесох лоша новина — каза Сандра. — Намерили го мъртъв в трапезарията. Съдебният лекар смята, че смъртта вероятно е била причинена от аневризъм. Посетих дома на господин Чърчил и разбрах, че сте го лекували с нардил, което според етикета означава, че трябва много внимателно да следи с какво се храни. И въпреки това преди да умре той е ял храна, получена от веригата магазини за доставка на специалитети по домовете.
— По дяволите! — Доктор Милър разпери ръце. — Казвах му да внимава какво яде заради фенелзина.
— Моля?
— „Нардил“ е синоним на лекарството фенелзин, детектив Файлоу. Антидепресант.
Сандра вдигна вежди. Бани Чърчил мислеше, че и двете лекарства на нейния съпруг бяха за лечение на сърцето.
— Нардилът е антидепресивен медикамент?
— Да — отговори Милър. — Но също така е и инхибитор на моноамина.
— Което означава?
— Ами в крайна сметка значението на тази фраза може да се сведе до следното: когато приемате фенелзин, трябва да избягвате храни с високо съдържание на тирамин. В противен случай кръвното ви налягане ще скочи до небесата — ще изпаднете в хипертонична криза. Разбирате ли, когато приемате фенелзин, се извършва натрупване на тирамин, а той не подлежи на метаболична обмяна. Това причинява вароконстрикция — тоест има пресорен ефект.
— Което на прост език означава? — отново попита Сандра. Обожаваше да разговаря с лекари.
— Ами това е нещо, което може да убие дори съвсем здрав млад човек. За Род, който в миналото имаше проблеми със сърдечносъдовата си система, подобен ефект би бил смъртоносен — причинявайки масивен удар, сърдечна криза, невралгична криза или както е предположил вашият съдебен лекар, смъртта е причинена от аневризъм. Предполагам, че Род Чърчил е ял нещо, каквото не трябва. Но аз го предупреждавах за това.
Сандра наклони глава. Грешка от страна на лекуващия лекар винаги беше възможна.
— Наистина ли го предупреждавахте?
— Да, разбира се. — Милър присви клепачи. — Аз не допускам глупави грешки, детектив Файлоу. Всъщност… — Тя натисна едно копче от системата за връзка на бюрото си.