— Дейвид, донесете медицинския картон на господин Чърчил, моля. — После погледна Сандра. — Винаги, когато определено лекарство е свързано с някакъв значителен риск, застрахователната компания, за която работя, ме принуждава да осигуря подписа на пациента върху листа, разясняващ как се приема лекарството и какъв ефект има то. Листовете за употребата на всяко лекарство винаги пристигат в два екземпляра. Пациентът ги подписва, аз задържам копието, а пациентът взема оригинала. Предупрежденията са написани съвсем ясно и разбираемо. И така — а, ето… — Вратата на кабинета се отвори, влезе млад мъж, подаде една папка на доктор Милър и излезе. Лекарката отвори папката, извади един жълт лист и го подаде на Сандра.
Сандра го погледна, после й го върна.
— Защо използвате фенелзин, щом като приемането му е свързано с толкова много рискове?
— Напоследък използваме предимно обратими итсибитори тип МАО (Ензим, който деаминира амините, тоест разрушава излишното количество от много биологически активни моноамини като серотонин, епинефрин или хистамин), но те не въздействха на Род. Фенелзинът в миналото представляваше златната среда в спектъра на този род медикаменти. Направих проверка и открих, че един от роднините на Род Чърчил е бил лекуван с успех от същия вид депресия, така че ми се стори оправдано да опитам.
— Какви точно са рисковете? Да предположим, че е ял храна, каквато не е трябвало да консумира. Какво щеше да му се случи?
— Като начало щеше да получи оксипитална главоболие и ретроорбитална болка. — Лекарката вдигна ръка. — Извинете ме — болка в тила и зад очните ябълки. Освен това сърцебиене, зачервяване на кожата, гадене, изпотяване. След това, ако незабавно не започнат да го лекуват, вътрешномозъчен кръвоизлив, удар, аневризъм или каквото и да е друго, което ще го довърши.
— Не особено приятен начин човек да си отиде от света — отбеляза Сандра.
— Права сте — отвърна Милър и тъжно поклати глава. — Ако го бяха закарали в болница, пет милиграма фентоламин щяха да спасят живота му. Но ако е бил сам, лесно е загубил контрол.
— Откога Чърчил бе ваш пациент?
Милър се намръщи.
— От около година. Вижте, Род беше над шестдесетте. Както често се случва, лекарят, при който е ходил първоначално, е по-стар от него и умря миналата година. Род трябваше да потърси нов лекар, за да поднови рецептата си за кардизон.
— Но вие казахте, че го лекувате от депресия. Нима е идвал специално за да го лекувате от това?
— Не, но аз открих признаците на заболяването. Каза, че години наред страда от безсъние, и когато поговорихме по-обстойно по този въпрос, ми стана ясно, че е депресиран.
— За какво е бил така тъжен?
— Клиническата депресия означава много повече от това човек да изпитва тъга, детектив Файлоу. Тя е заболяване. Пациентът е физически и психологически неспособен да се съсредоточава и изпитва потиснатост и безпомощност.
— И вие лекувахте неговата депресия с медикаменти?
Доктор Милър въздъхна, доловила критичните нотки, промъкнали се в гласа на Сандра.
— Ние не изхвърляме тези хора, детектив Файлоу. Просто се опитваме да направим химическите процеси в организма им такива, каквито трябва да бъдат. Когато лечението е успешно, пациентът го описва по следния начин: като че някаква завеса е махната от прозореца и за пръв път от години в стаята нахлува светлина. — Милър замълча, сякаш обмисляше дали въобще да продължи. — Всъщност повярвах прекалено много на думите на Род. Вероятно е страдал от депресия десетилетия наред — възможно е заболяването да е започнало още в пубертета. Предишният му лекар просто не е разпознал признаците на болестта. Много възрастни хора се боят да лекуват депресията си, но не и Род. Той поиска помощ.
— А защо се боят? — попита Сандра, изпълнена с неподправено любопитство.
Доктор Милър разпери ръце.
— Ами, вижте… Да предположим, че ви кажа следното: през по-голямата част от живота ви вашата способност да действате и да се развивате нормално е била сериозно увредена. Естествено, млад човек като вас вероятно ще поиска да се излекува — в крайна сметка предстоят ви десетилетия живот. Но по-старите хора много често отказват да повярват, че са страдали и страдат от клинична депресия. Съжалението, което изпитват, е прекалено голямо — осмислянето, че животът им, който почти свършва, е могъл да бъде далеч по-хубав и по-щастлив. Те предпочитат да изключат подобна възможност.
— Но не и Чърчил?
— Не, не и той. В края на краищата той беше учител по физическо възпитание. Прие идеята и беше готов да се подложи на лечение. И двамата бяхме разстроени, когато не му подействаха обратимите инхибитори, но той имаше готовност да опита лечение с фенелзин. Знаеше колко е важно да избягва несъвместимите с медикамента храни.