— Които са?
— Например сирена. Те са пълни с тирамин като продукт от разпадането на аминокиселината тиросин. Не можеше да яде пушени и консервирани меса, риба и хайвер.
— Сигурно би забелязал, ако му предложат да яде такива неща, нали?
— Ммм… да. Но тирамин се съдържа също така и в екстракта на маята, в бирената мая, както и в екстрактите на хидролизираните протеини, използвани за приготвяне на супи и различни видове сосове.
— Сосове ли?
— Да. Род трябваше да ги избягва.
Сандра бръкна в джоба си, извади малкия зацапан фиш — разписката от веригата „Храна-Храна“, удостоверяваща какво си е поръчал Род Чърчил за вечеря, и го подаде на доктор Милър.
— Ето какво е ял вечерта преди да умре.
Милър прочете фиша, после поклати глава.
— Не — каза тя. — Последния път, когато идва при мене, разговаряхме за ястията от „Храна-Храна“. Род ми каза, че винаги си поръчва от нискокалорийния сос, който предлага компанията. Подчерта, че бил проверил — в него не се съдържало нищо, което трябва да избягва.
— Може би е забравил да посочи, че иска тъкмо от нискокалорийния сос — предположи Сандра.
Милър й върна фиша.
— Съмнявам се, детектив Файлоу. Род Чърчил беше изключително педантичен човек.
Беки Кънингам пристигна в ресторанта на Карло десет минути по-рано от уговореното време. Питър се изправи. Не знаеше какъв поздрав да очаква: усмивка, прегръдка, целувка? Оказа се, че получи и трите, като целувката бе дълга.
Пулсът му се ускори. Беки миришеше страхотно.
— Пийти, изглеждаш прекрасно — каза Ребека и седна на стола срещу него.
Всъщност Беки Кънингам не беше от типа жени, които човек би нарекъл красиви. Приятна на вид, да, но не и красива. Имаше дълга до раменете тъмнокестенява коса, малко по-къса, отколкото бе на мода. Теглото й беше с десетина килограма над онова, което модните списания биха нарекли „идеално“, и с пет надвишаваше представите за съвършенство на някой по-малко строг арбитър. Лицето й беше широко, с архипелази от лунички по двете бузи. Зелените й очи наистина блещукаха, когато приказваше. Този ефект беше подсилен от мрежата бръчици, които се бяха появили, откакто Питър не я беше виждал.
„Направо чудесна“ — помисли си Питър.
Поръчаха си обяд. Питър се вслуша в съвета на служителката от рецепцията и предпочете тортелини. Разговаряха за най-различни неща и смехът като че беше повече от думите. Питър не се бе чувствал така добре от месеци.
Питър плати сметката — остави бакшиш двадесет и пет процента от стойността на цялата поръчка, — после помогна на Беки да си облече палтото, нещо, което не беше правил за Кейти от години.
— Какво ще правиш, докато излети самолетът ти? — попита Беки.
— Не зная. Ще се разхождам, ще разглеждам града…
Беки се вгледа в очите му. Това беше естественият момент на раздялата. Двама стари приятели се бяха срещнали на обяд, припомнили си бяха старото време, общите познати. Ала сега бе дошло време да се разделят, да продължат собствения си живот.
— Следобед нямам никакви важни задачи — каза Беки, все още вперила поглед в очите му. — Имаш ли нещо напротив да дойда с тебе?
За миг Питър отклони погледа си от нейния. Не можеше да си представи, че иска нещо по-силно от това на целия свят.
— Това би било… — след кратка пауза реши да не си налага ограничения, — би било идеално.
Очите на Беки пламнаха. Тръгна редом с него и го хвана под ръка.
— Къде би желал да отидем? — попита тя.
— Това е твоят град — отвърна й Питър с усмивка.
— Да, моят е — потвърди Беки.
Правиха какви ли не неща, които обикновено не интересуваха Питър. Гледаха смяната на караула, посетиха някои малки бутици, такива, в каквито Питър никога не влизаше, когато беше в Торонто; накрая се разходиха по алеята на динозаврите в Канадския природонаучен музей, учудвайки се на огромните скелети.
„Ето какво било човек да е жив — помисли си Питър. — Точно като преди.“
Природонаучният музей бе сред обширно залесено пространство. Когато излязоха от сградата, вече беше пет часът следобед и притъмняваше. Духаше хладен ветрец. Небето беше безоблачно. Разхождаха се из парка, докато накрая стигнаха до някакви пейки под група голи кленове.
— Страшно съм изморен — каза Питър. — Сутринта станах в пет и половина.
Беки седна в единия край на пейката и каза:
— Легни. Цял следобед не сме спирали.
Първата мисъл на Питър беше да се противопостави, но после реши — защо да не го направи, по дяволите? И тъкмо да се излегне, Беки заговори: