— Здравейте, детектив Файлоу — каза Питър, изправи се и протегна ръка.
— Здравейте — отговори Сандра и стисна силно ръката му. — Предполагам, че сте ме очаквали.
— Хм, защо казвате това?
— Просто нямаше как да не чуя — вие казахте на секретарката си: „Пуснете я да влезе“. Ала тя не ви беше казала нито малкото ми име, нито пък ви беше разкрила по някакъв начин, че съм жена.
Питър се усмихна.
— Наистина сте добра в работата си. Моята съпруга ми разказа някои неща за вас.
— Разбирам. — Сандра замълча, вперила изпълнения си с очакване поглед в Питър.
Той се засмя.
— От друга страна, аз също съм добър в работата си. Голяма част от нея е свързана с участия в срещи с висши правителствени лица. Всички те са преминали специализирани курсове, посветени на междуличностното общуване. Ще бъде необходимо нещо значително по-респектиращо от продължителна тишина, за да ме накара да изпея всичко, което зная.
Сандра се засмя. Не му се бе сторила красива, но усмивката й наистина беше много приятна.
— Моля, седнете, госпожо Файлоу.
Тя се усмихна, взе стол и оглади с длани панталоните си, след като седна — очевидно често носеше пола. Кейти имаше същия навик.
Последва кратка тишина.
— Кафе? — попита Питър. — Или чай?
— Кафе, моля. Двойно, без захар. — Изглежда, дамата се чувстваше неловко. — Това е част от работата ми, която не харесвам, доктор Хобсън.
Питър стана и се отправи към кафе-машината.
— Моля ви, наричайте ме Питър.
— Добре. — Тя се усмихна. — Не харесвам начина, по който се отнасят към засегнатите в случая страни. Ние, полицейските служители, често тероризираме хората и обръщаме малко внимание на добрите обноски и принципа за недоказаната виновност.
Питър й подаде чаша кафе.
— И така, доктор… — Инспектор Файлоу спря и пак се усмихна. — И така, Питър, ще ви задам няколко въпроса. Надявам се, че ще ме разберете — аз просто върша работата си.
— Разбира се.
— Както знаете, един от колегите на съпругата ви беше убит.
Питър кимна.
— Да. Това направо ни зашемети.
Сандра го погледна, навела глава на една страна.
— Съжалявам — измърмори объркано Питър. — Нима казах нещо, което не биваше да казвам?
— О, нищо. Просто имаше доказателства, че убиецът е използвал зашеметяваща палка, за да укроти жертвата си. Коментарът ви „това направо ни зашемети“ ми се стори смешен. — Тя вдигна ръка. — Простете ми. Човек става твърде нечувствителен в професия като моята. — Кратка пауза. — Използвали ли сте някога зашеметяваща палка?
— Не.
— Притежавате ли такава?
— В Онтарио е незаконно да притежаваш подобно нещо. Единствено полицаите имат това право.
Сандра се усмихна.
— Но лесно можеш да си купиш такава палка в Ню Йорк или в Квебек.
— Не — отговори Питър. — Никога не съм използвал зашеметяваща палка.
— Съжалявам, че ви попитах — извини се Сандра.
— Виновно е проклетото ви полицейско обучение — каза Питър. — Точно на него се дължи всичко.
— Познавахте ли покойния?
Питър се опита да произнесе името с безразличие.
— Ханс Ларсен ли? Да, познавах го — познавам повечето от колегите на Кейти, срещал съм ги на приятелски събирания или на коледните увеселения, организирани от нейната компания.
— Какво беше мнението ви за него?
— За Ларсен? — Питър отпи глътка кафе. — Че е непоносим досадник.
Сандра кимна.
— Изглежда, мнозина са споделяли мнението ви, макар че други се изказваха за него със суперлативи.
— Подозирам, че с всеки човек е така — отбеляза Питър.
— Почти. — Отново тишина, след което Сандра продължи: — Вижте, Питър, вие, изглежда, сте свестен човек. Не желая да съживявам болезнени спомени. Но зная, че жена ви и Ханс, ами…
Питър кимна.
— Да, това е истина. Но то приключи много отдавна.
Сандра се усмихна.
— Вярно. Но съпругата ви ви е разказала затова наскоро.
— А сега Ларсен е мъртъв.
— А сега Ларсен е мъртъв — повтори тя.
— Госпожо Файлоу…
Тя вдигна ръка.
— Наричайте ме Сандра.
— Сандра… — „Дръж се хладнокръвно — помисли си той. — Саркар ще бъде готов с вируса днес или утре. Всичко скоро ще свърши.“ — Нека ви кажа нещо, Сандра. Аз съм миролюбив човек. Не обичам нито борбата, нито бокса. Не съм удрял никого от момчешките си години. Никога не бих ударил жена си. И ако имах дете, никога нямаше да го шамаросвам. — Питър отпи глътка кафе. Беше ли казал достатъчно? Дали нямаше да е по-добре, ако кажеше още няколко думи? „Хладнокръвно, по дяволите. Бъди хладнокръвен.“ Но всичко, което искаше да направи, беше да й каже истината за себе си — не за онези електронни копия, а наистина за себе си — човека от плът и кръв.